Този ден, разбира се, никога нямаше да дойде. Не и сега. Не и с орисията, на която бе обречен един преливащ Силата мъж. Егвийн също трябваше да го е разбрала. Трябваше. Тя цялата беше затънала в стремежа си да стане Айез Седай. Но все пак жените са странни — тя сигурно си мислеше, че е възможно да бъде Айез Седай и същевременно да се омъжи за него, независимо дали прелива, или не прелива. Как можеше да й каже, че няма да се ожени за нея, че я обича само като сестра? Но някак беше сигурен, че няма да му се наложи да й го казва. Можеше просто да се скрие зад това, в което се бе превърнал. Това тя трябваше да разбере. Кой мъж би предложил на една жена да се омъжи за него, ако знае, че му остават само няколко години — стига да имаше и толкова — преди да загуби разсъдъка си, преди да започне да гние жив? Въпреки горещината Ранд потръпна от студ.
„Трябва да поспя.“ Великите лордове щяха да се върнат на заранта с техните маневри, целящи да спечелят благоволението му. Благоволението на Преродения Дракон. „Може пък този път да не сънувам.“ Той се затъркаля, мъчейки се да си намери по-сухо място върху чаршафите… и замръзна, вслушвайки се в тихото шумолене в мрака. Не беше сам.
„Мечът, който не е меч“ лежеше на отсрещната страна на стаята, далеч от обсега му, на троноподобна стойка, подарена му от върховните лордове несъмнено с надеждата, че ще държи Каландор далече от очите им. „Някой иска да открадне Каландор.“ И втора мисъл: „Или да убие Преродения Дракон.“ Не беше нужно да си припомня прошепнатите му от Том предупреждения, за да знае, че уверенията на върховните лордове във вечна вярност са празни думи, породени от необходимостта.
Сайдин го изпълни като порой от бял зной и светлина, изпълни го с живот, поболя го с гадостта от покварата на Тъмния, като мръсна пяна върху чиста, сладка вода. Пороят заплашваше да го отмие, да го изгори, да го погълне.
Съпротивлявайки се на прилива, той го удържа с усилие на волята и се изтъркули от леглото, преливайки Силата, докато заемаше стойката с меч, наречена „Ябълкови цветчета на вятъра“. Враговете му не можеше да са много, иначе щяха да вдигнат по-голям шум; стойката с нежното име бе предназначена срещу повече от един противник.
Щом краката му стъпиха на пода, в ръцете му се появи меч с дълга дръжка и леко извито острие. Изглеждаше като изкован от пламък, но въпреки това дори не беше топъл. На жълто-червеното острие личеше фигура на чапла. В същия миг всички свещи и позлатени светилници лумнаха в светлина, огледалцата зад тях издуха светлината. По-големи огледала по стените и двете огледала на стойки я отразиха още по-силно и той вече можеше лесно да различи контурите на всяка вещ в стаята.
Каландор, меч привидно излят от стъкло — и дръжката му, както и острието — си стоеше спокойно на мястото, на поставка с човешки ръст и също толкова широка, чието дърво беше изкусно резбовано, позлатено и инкрустирано със скъпоценни камъни. Мебелите също бяха в позлата и геми: леглото, столовете и скамейките, гардеробите, раклите и умивалникът. Каната и легенът бяха тънки като листа, изработени от порцелан на Морския народ. Големият тарабонски килим, на спирали в пурпурно, златно и синьо, можеше да изхрани цяло село в продължение на месеци. Почти всяка плоска повърхност крепеше нежни порцеланови изделия от Морския народ, както и поставки, купи и украшения от злато, гравирано със сребро, и сребро, прорязано със злато. Върху широката мраморна полица над камината два сребърни вълка с рубинени очи се мъчеха да свалят златен елен, висок цели три стъпки. Завеси от пурпурна коприна, бродирани с орли от златни нишки, висяха над тесните прозорци и леко се поклащаха от плахия полъх на вятъра. Навсякъде из стаята лежаха книги, подвързани с кожа и дърво, все още покрити с прахта от най-дълбоките лавици на библиотеката на Камъка.
Но вместо чаканите убийци или крадци в средата на килима беше застанала красива млада жена, колеблива и трепетна, с гъста черна коса, спускаща се на бляскави вълни по раменете й. Тънката й бяла копринена роба изтъкваше повече неща от тялото й, отколкото скриваше. Берелайн, владетелката на града-държава Майен, беше последната личност, която бе очаквал.
След като го изгледа стреснато с широко отворените си очи, тя направи дълбок елегантен реверанс.
— Не съм с оръжие, милорд Дракон. Оставям се да ме претърсите, ако се съмнявате. — Усмивката й изведнъж го накара да се почувства страшно неловко, че е само по долни дрехи.
„Да ме изгори дано, ако й позволя да ме накара да запълзя, търсейки с какво да се загърна.“ Мисълта се понесе отвъд Празнотата. „Не съм я канил да влиза посред нощ в покоите ми.“ Да се промъкне така! Гняв и смут също се понесоха отвъд пределите на Празнотата, но лицето му въпреки това се изчерви; смътно си даде сметка за това, за руменината, избила по бузите му. Така прохладно и спокойно му беше в Празнотата; а отвън… Можеше да усети всяка капчица пот, плъзгаща се по гърдите и врата му. Струваше му истинско усилие и упорита воля да остане така пред погледа й. „Да я претърся? Светлината да ми е на помощ!“