Едно от големите огледала на стойки хвърли към него собственото му отражение — отражение на висок младеж с червеникава коса и сиви очи, облечен само с бяло ленено бельо и държащ меч, изкован от пламък. Отражението пристъпи по килима и надигна меча.
„Наистина съм полудял.“ Мисълта се понесе по границите на Празнотата. „Не! Тя го видя. Истинско е.“
Засече движение и вляво от себе си. Извърна се, преди да го е помислил, и мечът се надигна в „Лунния изгрев над водата“. Острието прониза силуета — неговия собствен силует — смъкващ се от едно стенно огледало. Силуетът се разлюля, разпръсна се като прашинки, понесени от въздуха, и изчезна. Отражението на Ранд отново се появи в огледалото, но още с появата си постави ръце на рамката. Той долови други движения откъм огледалата из цялата стая.
Отчаяно замахна към огледалото. Посребреното стъкло се пръсна, но въпреки това сякаш първо се пръсна образът. Стори му се, че чу далечен писък в главата си — пищеше собственият му глас, после заглъхна. Още докато късчетата на огледалото се сриваха, той замахна около себе си с Единствената сила. Всяко от огледалата в стаята се взриви беззвучно, пръскайки стъклени парчета по килима. Отмиращият писък в главата му отекна отново и отново и по гърба му полазиха смразяващи тръпки. Беше собственият му глас; трудно му беше да повярва, че не той е издал звуците.
Бързо се извърна и се озова лице в лице с онзи, който бе успял да излезе, тъкмо навреме, за да посрещне атаката му, „Разгъването на ветрилото“ контрира „Падащи по планинския склон камъни“. Фигурата отскочи назад и изведнъж Ранд осъзна, че не е сама. Колкото и бързо да бе разбил огледалата, още две отражения бяха успели да се измъкнат. Сега те стояха срещу него, три негови двойника, чак до зачервения кръгъл белег на хълбока му, всички се взираха в него с лица, изкривени от омраза и презрение, със странна алчност. Само очите им бяха празни, безжизнени. Преди да успее да си поеме дъх, те се понесоха срещу него.
Ранд отстъпи встрани и късчета стъкло порязаха краката му, още встрани, от стойка на стойка, стараейки се да застава само пред един наведнъж. Използваше всичко, на което Лан, Стражникът на Моарейн, го бе научил в ежедневните им упражнения.
Ако тримата му двойници се биеха заедно, ако се поддържаха един-друг, той щеше да загине още в първия миг. Но всеки се сражаваше с него сам, сякаш останалите не съществуваха. Въпреки това той не можеше изцяло да спре мечовете им. След няколко минути кръв потече по скулите му, по гърдите и мишците. Старата рана се разкъса и отвори, добавяйки нова струя кръв, от която долните му дрехи почервеняха. Притежаваха неговото умение, тъй както неговия лик, и бяха трима срещу един. Столове и маси се прекатуриха; безценен порцелан на Морския народ се разби на пода.
Ранд усети, че силите му свършват. Нито една от раните не беше голяма, с изключение на старата, но всички заедно… Не си и помисли да извика на помощ айилците зад вратата. Каквото и да се беше случило, трябваше да се справи сам с него. Сражаваше се, загърнат в хладната безчувственост на Празнотата, но страхът задраска по границите й като клони, люшнати от нощен вятър.
Мечът му се плъзна по дължината на насрещното оръжие и удари едно от лицата точно под очите — не можа да се сдържи да не трепне: беше собственото му лице — и отражението се дръпна назад, колкото да избегне смъртоносния удар. От раната бликна кръв и забули устата и брадичката на силуета с тъмен пурпур, но прерязаното лице не промени израза си и празните очи дори не примигваха. Искаше го мъртъв, така, както умиращ от глад човек иска храна.
„Може ли нещо да ги убие?“ И тримата кървяха от раните, които бе успял да им нанесе, но кървенето, изглежда, не ги забави, както забавяше него. Мъчеха се да отбегнат меча му, но изглежда, не усещаха, че са ранени. „Ако изобщо са ранени — помисли си той мрачно. — Светлина, щом им тече кръв, значи са уязвими! Трябва да са!“
Имаше нужда от отдих, от един миг, колкото да си поеме дъх, да събере силите си. Изведнъж отскочи от тях, метна се на леглото и се претъркули по ширината му. По-скоро усети, отколкото видя мечовете, цепещи постелките, на косъм от плътта му. Блестящата, украсена със злато сребърна купа на пода се разклати. Един от двойниците му се беше покатерил върху раздраното легло, риташе из облак гъши пера и опипваше предпазливо пред себе си, с вдигнат за удар меч. Другите двама пристъпваха бавно напред, продължавайки да не си обръщат внимание, търсейки само него. Очите им блестяха като стъклени.