Ранд потръпна от болка. Един негов образ, висок не повече от двадесет сантима, извади от раната мъничкия си меч. Инстинктивно го сграбчи, преди да го е пронизал отново. Човечето се загърчи в ръката му, озъби се. Той усети движения из цялата стая, цяло ято малки отражения, изсипващи се от лъскавото сребро. Ръката му започна да изтръпва, да изстива, сякаш човечето изсмукваше топлината от плътта му. Топлината на сайдин придойде в него, втурна се в главата му и заизпълва вледенената му длан.
Изведнъж малката фигура се пръсна като мехур и той усети как нещо протече в него — някаква малка частица от собствената му сила — и се сгърчи от внезапните стрели на жизненост, които го пронизаха.
И вдигна глава, учуден защо все още е жив… малките отражения, които бе забелязал, бяха изчезнали. Трите по-големи бяха застанали колебливо, сякаш това, че си бе възвърнал силата, бе загуба за тях. Но въпреки това, щом вдигна очи, те стъпиха здраво и тръгнаха напред, макар и по-предпазливо.
Той отстъпи. Мислеше трескаво. Задържа с меча си първия, после втория. Ако продължеше да се бие с тях както досега, рано или късно щяха да го убият. Разбираше го с такава сигурност, с каквато знаеше, че му тече кръв. Но нещо свързваше тези отражения. Поглъщането на малкия двойник — от тази смътна мисъл му се догади, но точно това беше станало — не само че беше завлякло и другите, но беше повлияло също така и на по-големите, макар и за миг. Ако можеше да направи същото и с някой от тях, сигурно щеше да унищожи и тримата.
От самата мисъл, че ще ги погълне, му се доповръща, но друг начин не знаеше. „И този не го знам. Как го направих? Светлина, какво направих?“ Трябваше да се счепка с едно от тези неща, да го докосне най-малкото; някак си беше сигурен в това. Но ако се опиташе да се приближи, щяха да го пронижат три меча. „Отражения. Доколко все още са отражения?“
Надявайки се, че не е пълен глупак — ако беше, отдавна щеше да е загинал — той пусна меча си да изчезне. Готов беше да си го върне само в един миг, но след като изкованото от огън острие примигна и престана да съществува, мечовете на другите също се стопиха в небитието. За миг върху трите лица — едното от които вече кървава каша — се изписа смут. Но преди Ранд да посегне, за да сграбчи един от тях, и тримата скочиха към него и и четиримата се сринаха на пода и се затъркаляха по покрития с натрошено стъкло килим.
Студ се просмука в Ранд. Крайниците му изтръпнаха чак до костите, той почти престана да усеща парчетата огледало и късчетата порцелан, забиващи се в плътта му. Нещо съвсем близко до паниката потръпна през обкръжаващата го празнота. Възможно беше да е направил фатална грешка. Те бяха много по-големи от онова, което бе погълнал, и изцеждаха от него много повече топлина. И не само топлина. Докато той изстиваше, стъклените им сиви очи все повече се изпълваха с живот. Със смразяваща увереност той осъзна, че дори да умре, борбата няма да спре. Тримата щяха да се нахвърлят един върху друг, докато не остане само един, и този един щеше да има неговия живот, неговите спомени, щеше да бъде той самият.
Продължи да се бори упорито — колкото повече отслабваше, толкова се усилваше съпротивата му. Придърпа още от сайдин, помъчи се да се изпълни с неговия зной. Дори обръщащата стомаха му поквара бе добре дошла, защото колкото повече от нея усещаше, толкова повече го изпълваше сайдин. Щом стомахът му можеше да се бунтува, то и той самият все още беше жив, а щом беше жив, значи можеше да се бори. „Но как? Как? Какво направих преди малко?“ Сайдин така забушува в него, че му се стори, че дори да надживее нападателите си, просто ще бъде погълнат от Силата. „Как го направих?“ Всичко, което можеше да стори, беше да дърпа, да дърпа сайдин… да се… опита… да посегне… да… изпъне…
Един от тримата изчезна — Ранд усети как се плъзна и проникна в него; сякаш той самият беше паднал от много високо върху голи камъни — и после другите двама наведнъж. Сблъсъкът го отметна по гръб и той остана да лежи, зяпнал в гипсовия таван с позлатени цветя, остана да лежи, изпитвайки блаженство, че все още диша.
Силата все още бушуваше във всяка фибра на съществото му. Искаше му се да избълва всичката храна, която беше поглъщал в живота си. А се чувстваше толкова жив, че животът без сайдин му се струваше като сянка на истинския живот. Можеше да надуши миризмата на пчелния восък на свещите и маслото в светилниците. Можеше да усети всяка фибра на килима под гърба си. Всеки прорез в плътта си. Всяка раничка. Всяко убождане. Всеки оток. Но се държеше за сайдин.