Нямаше смисъл да ходи да проверява — ако нещо бе сполетяло Мат, то все едно вече бе свършило.
— Теб, изглежда, не те интересува дали той наистина не си е заминал. Да ме изгори дано, но той също е важен. Какво ще направиш, ако е изчезнал? Или ако е загинал, Светлината да не дава дано.
— Каквото най-малко очакват. — Очите на Ранд заприличаха на утринна мъгла, скриваща зората, синкавосива, с прозиращ през нея трескав блясък. Гласът му бе като острие на наточен нож. — Каквото никой не очаква.
Перин бавно си пое дъх. Ранд имаше всички основания да е с доста опънати нерви. Това изобщо не беше признак на полудяване. Трябваше да престане непрекъснато да търси в него прояви на лудост. Тези признаци все едно щяха да се появят скоро, а да следи непрекъснато за тях означаваше стомахът му непрестанно да е стегнат на възел.
— Тоест? — попита той тихо.
Ранд притвори очи.
— Знам само, че трябва да ги изненадам. Всички трябва да изненадам — промълви той свирепо.
Едно от крилата се отвори и влезе един снажен айилец с тъмночервена коса, леко осеяна с посивели кичури. Зад него подскачаше тайренският офицер с пискюлите и се караше нещо с Девите. Байн затръшна вратата под носа му.
Руарк огледа помещението с хладните си сини очи, сякаш търсеше врагове зад някоя завеса или преобърнат стол. Вождът на клана Таардад Айил не носеше оръжие освен ножа с широко острие на кръста — оръжията му сякаш бяха властният му вид и самоувереността и той ги носеше спокойно, сякаш прибрани в канията с ножа. Шуфата висеше небрежно на раменете му.
— Онзи тайренски тъпак отвън изпрати вест до началника си, че тук се е случило нещо — каза Руарк, — и слуховете вече плъзват като плесен в дълбока пещера. Всякакви, от това, че Бялата кула се е опитала да те убие, до това, че Последната битка се е състояла преди малко в тази стая. — Перин отвори уста и Руарк вдигна ръка да го спре. — Случайно срещнах Берелайн. Изглеждаше така, сякаш току-що са й съобщили деня, в който ще умре, и тя ми каза истината. Изглежда, че е било точно така, въпреки че отначало не й повярвах.
— Извиках Моарейн — каза Перин. Руарк кимна. Разбира се, Девите сигурно му бяха казали всичко, което знаеха.
Ранд се изсмя болезнено.
— Казах й да мълчи. Изглежда, лорд Дракона няма власт в Майен. — Гласът му бе по-скоро развеселен, отколкото ядосан.
— Имам дъщери по-големи от тази млада жена — каза Руарк. — Не вярвам да го каже на някой друг. Струва ми се, че предпочита да забрави всичко, което е видяла тази нощ.
— А аз бих искала да разбера какво се е случило — каза Моарейн от прага. Макар да беше дребничка и лека и Руарк да се извисяваше над нея почти толкова, колкото мъжът, който я следваше — Лан, нейният Стражник — все пак Айез Седай сякаш господстваше над всички в стаята. Сигурно беше тичала, за да пристигне толкова бързо, но сега изглеждаше спокойна като замръзнало езеро. Големи усилия бяха нужни да се наруши спокойствието на Моарейн. Синята й копринена нощница беше с дантела на врата, а ръкавите — с кадифени маншети, но горещината и влагата като че ли не й се отразяваха. Синьо камъче, увиснало на челото й от тънка златна верижка в тъмната й коса, проблясваше на светлината, подчертавайки липсата и на най-малки следи от пот по гладкото й лице.
Както винаги, когато се срещнеха, леденосините погледи на Лан и Руарк сякаш започнаха да хвърлят искри. Сплетена кожена каишка стягаше тъмната, леко посребрена по слепоочията коса на Лан. Перин не беше сигурен кой от двамата изглежда по-опасен — помисли си, че някой мишок между тях би примрял от глад в двоумение.
Очите на Стражника се плъзнаха по Ранд.
— Мислех, че си достатъчно голям, за да се обръснеш, без някой да ти държи ръката.
Руарк се усмихна, съвсем леко, но за първи път, откакто Перин го беше виждал в присъствието на Лан.
— Още е млад. Ще се научи.
Лан стрелна поглед към айилеца и отвърна на усмивката му, също така леко.
Моарейн хвърли на двамата бърз, смразяващ поглед. Докато пресичаше килима, не изглеждаше да пробира пътя си, но стъпваше така леко, повдигнала полите си, че нито едно парченце стъкло не изскърца под меките й пантофи. Очите й обиколиха стаята и попиха всяка подробност, Перин беше сигурен в това. За миг тя изгледа и него — той отказа да срещне погледа й; твърде много знаеше за него, за да се чувства спокойно — а след това се понесе към Ранд като безшумна копринена лавина, ледена и неумолима.