Ранд си пое дъх едва сега. Миерин. Име, припомнено от стъклените колони. Жената, която бе намерила затвора на Тъмния в Приказния век, която бе пробила дълбок отвор в него. Дали е знаела какво е? Как е успяла да избегне страховитата орис, сполетяла него? Дали още тогава се е отдала на Тъмния?
Ашмодеан се мъчеше да се изправи. Кръвта беше зацапала устата и брадичката му. Мръсното му червено палто беше разкъсано, белите дантелени яка и маншети — размъкнати и омачкани.
— Връзката ми с Великия властелин ми позволяваше да докосвам сайдин, без да полудея — рече той хрипливо. — Това, което направи ти, бе, че ме направи също толкова уязвим, колкото си ти самият. По-добре е просто да ме пуснеш да си ида. Аз не съм много добър учител. Тя избра мен само защото… — Устните му затрепереха.
— Защото друг няма — завърши вместо него Ранд и му обърна гръб.
Прекоси широкия площад, пробирайки си път през развалините. Двамата с Ашмодеан се бяха оказали изхвърлени между гората от стъклени колони и Авендесора. Кристални плочи лежаха преобърнати върху рухнали статуи на мъже и жени, някои разбити на късове, други — дори неодраскани. Огромен плосък пръстен от сребрист метал бе кацнал върху странни парчета от метал, кристал и стъкло, всички безразборно омесени на купчина, някаква дръжка от черен метал бе изправена по невъзможен начин върху цялата купчина. По целия площад беше така.
Започна да търси и скоро намери онова, което търсеше. Разрита настрани парчетии от някакви кристални тръби и вдигна високата една стъпка статуетка — жена в дълга роба, със сурово лице, държаща в една ръка прозрачна сфера. Несчупена. Толкова безполезна за него или за някой друг мъж, колкото мъжкият й двойник беше за Ланфеар. Отначало помисли дали да не я счупи. Само едно замахване с ръка и кристалният глобус със сигурност щеше да се пръсне по плочника.
— Тя я търсеше. — Не беше забелязал досега, че Ашмодеан го следва. Мъжът отри окървавената си уста. — Ще ти изтръгне сърцето само за да сложи ръце върху това.
— Или твоето, затова, че си го скрил от нея. Тя ме обича. — „Светлината да ми е на помощ. Все едно да те обикне бясна вълчица!“ Той постави женската статуетка в сгънатата си ръка, до мъжката. Можеше да дотрябва един ден. „А и не искам да руша нищо повече.“
И все пак, докато се оглеждаше, забеляза нещо друго освен разрушенията. Мъглата над руините на града почти се беше вдигнала. Само няколко виещи се белезникави ленти се носеха сред зданията, все още стърчащи под посърващото слънце. Руслото на долината сега рязко беше свърнало на юг и от зейналия през целия град отвор бликаше вода. Широкият процеп стигаше надолу чак до подземния океан. Най-ниската част на долината вече се изпълваше. Езеро. Сигурно в един момент щеше да достигне и до самия град, езеро, дълго навярно три мили, сред земя, в която вирче с ширина не повече от десет стъпки привличаше безброй хора. Хора щяха да дойдат, за да заживеят в тази долина. Той почти можеше да види околните възвишения, вече терасирани и зелени. Щеше да има кой да се грижи за Авендесора, последното дърво кхора, останало на света. Навярно дори щяха да възстановят Руйдийн. Пустошта щеше да си има град. Навярно той самият щеше да доживее, за да го види.
С ангреала — кръглия мъничък мъж с меча — успя да отвори вход през чернотата. Ашмодеан неохотно пристъпи заедно с него и се усмихна леко презрително, щом се появи едно-единствено изсечено от камък стъпало, достатъчно колкото да побере двамата. Беше си същият човек, който сам се беше предал на Тъмния. Преценяващите погледи, които хвърляше, бяха достатъчно напомняне, ако на Ранд изобщо му беше нужно такова.
Заговориха само два пъти, докато стъпалото се носеше през мрака.
Веднъж Ранд каза:
— Не мога да те наричам Ашмодеан.
Мъжът сви рамене и каза:
— Името ми беше Джоар Аддам Несосин. — Сякаш с това се бе разголил напълно или бе изгубил нещо с изричането му.
— И това не мога да използвам. Кой знае дали не се пази в някой къс пергамент някъде? Идеята е да бъдеш предпазен да не те убие някой за това, че си Отстъпник. — И да не разбере никой, че си е взел Отстъпник за учител. — Ще трябва да се примириш с името Джайсин Натаил, струва ми се. Един веселчун към Преродения Дракон. Достатъчно оправдание да те държа край себе си. — Натаил направи гримаса, но не отвърна нищо.
Малко по-късно Ранд каза:
— Първото нещо, което ще ми покажеш, е как да пазя сънищата си. — Този път мъжът само кимна покорно. Щеше да му създаде проблеми, но нямаше да са толкова големи, колкото проблемите от невежеството.
Стъпалото забави, спря и Ранд отново прегъна. Вратата се отвори на терасата в Алкаир Дал.