Блейк донесе бира за Анджела и свински крачета за Харт. Той трябваше веднага да ги плати.
— Гледай ти — учуди се той, — остана ми още четвърт долар. Ще ми предложиш ли нещо за десерт?
— Ябълков пай.
— Носи, плащам авансово.
— Отначало историите са се разказвали от уста на уста — не спираше Джаспър. — После ги записвали, а сега ги изработват на машини. Но това, разбира се, не може да продължи вечно. Ще се намери друг някой, още по-хитър метод. Може и да се окаже по-добър. Нещо принципно ново.
— Съгласен съм на всичко — заяви изведнъж Харт, — на нов принцип, на всякакъв метод. Дори бих писал на ръка, стига някой да ми плати за написаното.
— Как може така! — възнегодува Анджела. — Тази тема не е за шеги. Неприлично е! Докато сме само ние тримата както и да е, но ако някой друг ни чуе?…
Харт размаха ръце.
— Забрави това. Изтърсих разни глупости.
— Разбира се, износът на литература — продължи Джаспър — е сериозно доказателство за качествата на човешкия ум, за находчивостта му и за възможностите да се приспособява. Кажете: не е ли смешно, че методите на големия бизнес се прилагат в професия, която от векове се е смятала за съвършенно индивидуална. И при това успешно! Не се съмнявам, че рано или късно съчинителството ще бъде качено на конвейер и в литературните заводи ще се работи на три смени.
— Е, чак пък толкова — намеси се Анджела. — Тук грешиш, Джаспър. И при наличието на всичката тази механизация професията ни изисква уединение.
— Така е — съгласи се Джаспър. — Да си призная, не страдам от самотата. Би трябвало, но не страдам.
— Какъв гнусен начин да си изкарваме прехраната! — горчиво възкликна Анджела. — Каква всъщност е целта ни?
— Да правим хората щастливи. Стига да наричаме нашите читатели хора. Развличаме ги.
— А заедно с това внушаваме ли им високи идеали?
— Понякога, да.
— Това не е всичко — намеси се Харт. — Не само им даваме и им внушаваме. Ние водим най-невинната на вид и най-опасната по същество експанзия в цялата човешка история. Старите автори, преди първите космически полети, са прославяли далечните пътешествия и овладяването на Галактиката, лично аз смятам, че са славили оправдано. Но главната възможност са изпуснали напълно. Те не са предвидили, че нашето оръжие в покоряването на другите светове няма да са крайцерите, а книгите. Ние подриваме галактическите устои с непрекъснатия поток човешка мисъл. Нашите думи проникват в такива отдалечени части на Вселената, където никога не биха стигнали нашите кораби.
— Точно това щях и аз да кажа! — тържествено възкликна Джаспър. — Ти попадна в десятката. Щом Галактиката се нуждае от сладки приказки, нека да бъдат наши, човешки. Ако ще са нужни добродетели, нека да бъдат наши, човешки. Но как, кажете ми, ще запазим човешкия им смисъл, ако излагането им предоставим на машините?
— Но нали тези машини са човешки? — възрази Анджела.
— Машината не може да бъде напълно човешка. По своята природа тя е универсална. С еднакъв успех може да бъде човешка или кафианска. Да бъде построена на Алдебаран или в съзвездието Дракон. Но това е половин беда. Ние позволяваме на машината да налага норми. От гледна точка на механиката, достойнснвото е да се въведе шаблон. А в литературата въпросите за шаблоните е убийствено изискване. Шаблонът не може да се измени. Едни и същи стари сюжети ще се използват под различни форми отново и отново. И така до безкрая!
Може би засега расите, които ни четат, не виждат греховете на шаблоните, защото още не са развили критическата си способност. Но нали ние ги виждаме! Трябва да ги виждаме най-малкото заради простата професионална гордост, която, нека предположим, още не сме загубили. В това се състои вредата от машините — унищожават гордостта ни. Някога съчинителството е било изкуство. Сега вече не е такова. Книгите излизат от машините като стандартизирани мебели. Може и да не са лоши произведения, но не се отличават едно от друго нито по красота, нито по майсторство, нито…
Вратата на заведението с трясък се отвори и загърмяха тежки стъпки. На прага израстна грамадата на Зелената риза, а зад него с дяволити усмивки надничаха останалите кафианци.
Зелената риза се приближи до масата, сияейки от радост, и приветливо разпери ръце. После спря до Харт и го потупа по рамото.
— Помни ме, а? — осведоми се кафианецът като старателно изговаряше чуждите думи.
— Разбира се — отвърна изплашеният Харт. — Помня те. Разрешете ми да ви представя мис Маре и мистър Хансен.