Анджела твърдеше, че литературата е гнусен начин да си изкарваш прехраната. Но тогава тя беше ядосана. Всички писатели отвреме навреме провъзгласяват едно и също. От векове представителите на различни професии, независимо дали са мъже или жени, непременно заявяват, че тяхната професия е гнусен начин да си изкарваш прехраната. Те, разбира се, искрено вярват в това, но през всички останали часове и дни помнят, че тя не е гнусна, а напротив — много-много важна.
Съчинителството също е важно, нещо повече — извънредно важно. Не толкова, че дарява някого с „пътешествия по далечни страни“, а с това, че сее семената на Земята — семената на земната мисъл и земната логика сред безчислените звезди.
„Те там чакат — помисли Харт, — чакат историите, които аз никога няма да напиша…“
Той можеше да се опита да ги напише независимо от всичко. Би могъл да постъпи като Джаспър — в изстъпление да драска с перото, подавяйки чувството на срам, усещайки собствения си анахронизъм и несъвършенство, страхувайки се от деня, когато някой ще открие тайната му, досещайки се по стила, че това не е създадено от машина.
Въпреки всичко Джаспър не беше прав. Бедата не е в съчинителите, нито в принципите на механичното творчество. Бедата се крие в самият Джаспър, в изкриваната му психика, която го прави метежник. Но той е метежник потаен, маскиран, заключващ се зад седем ключалки, почистващ винаги съчинителя си и усърдно криещ пишещата си машина под всякакви буклуци на масата, така че никой, не дай боже, да не се сети, че я ползва…
Харт успя да се стопли малко, вече не усещаше глад и пред мисления му взор изведнъж изникна едно от тези далечни места, за които намекваше Зелената риза. Малка горичка, а под дърветата пробягва игриво ручей. Наоколо царят мир и спокойствие. И всичко е белязано с печата на величието и вечността. Пееха птици, а водата излъчваше приятем аромат. Той върви сред дърветата и силуетите им приличат на готически катедрали. В мозъкът му се раждат думи — думи така изразително свързани, така точно подбрани, че никой никога не би сбъркал в истинското им значение. Думи, които предават не само пейзажа, но и звуците, ароматите, и изпълват всичко наоколо с усещането за вечност…
Но въпреки възхищението си той не забравяше, че в тези готически образи и в това усещане на вечност се крие някаква заплаха. Интуицията смътно го предупреждаваше, че от тази горичка трябва да се държи по-далече. Мимолетно припламва желание да си спомни как се е озовал тук — но памет няма. Сякаш е попаднал в нея само преди миг, докато той твърдо знае, че крачи в пъстрата сянка вече часове, дори дни.
Внезапно усети някой да го гъделичка по шията и вдигна ръка да махне неканеното „нещо“. Дланта му докосна топла малка кожа. Той подскочи като ужилен. Пръстите му стиснаха извънземното за гърлото… Канеше се да отметне тази твар от гърдите си, когато изведнъж си спомни напълно отчетливо едно странно обстоятелство, което досега не му бе идвало наум.
Пръстите му се отпуснаха сами и позволи на ръцете си да се дръпнат. И замря на кревата, а съществото-одеяло удобно се бе настанило на гърба му и го прегръщаше за рамената и врата. Той вече не изпитваше глад, не беше изморен, отпаднал, и потискащата го тъга беше изчезнала някъде. Дори не помнеше грижите си, което беше най-удивителното; загрижеността отдавна се бе превърнала в привичка.
Преди дванадесет часа бе взел това същество-одеяло на ръка и се мъчеше да изкопае от дълбините на заинатеното си съзнание обяснение за внезапно появилото се подозрение, че някъде и някога вече е чувал или чел за подобно плачещо създание. Сега, когато живото одеяло го беше завило, загадката се реши.
Без да се отделя от прилепналото до него създание, Харт прекоси стаята, отиде до тясната дълга лавица и свали нужната му книга. Тя беше стара и изпокъсана, лъщеше от множеството ръце, които я бяха пипали, и едва не се изплъзна от неговата ръка, когато я обърна да прочете заглавието й: „Откъси от забравени произведения“.
Той разтвори томчето и се захвана да го разлиства. Вече знаеше къде да намери нужното. Беше си спомнил къде точно беше чел за създания лепящи се по гърбовете. Бързо намери търсеното — няколко оцелели места от разказ, написан отдавна-отдавна и също така отдавна-отдавна забравен. Началото пропусна, интересното идваше после: