„Живите одеяла били честолюбиви. Като същества от растителен произход те вероятно смътно съзнавали, какво чакат. Но когато дошли хората, настъпил краят на дългото чакане. Живите одеяла сключили сделка с пришълците. И се оказали незаменими помощници в изследването на Галактиката.“
„Ето още кога — помисли Харт — се е появило и укоренило вековното, самонадеяно и щастливо убеждение, че на човек е съдено да излезе в Глактиката, да я изследва, да се свърже с обитателите й и да занесе на всяка планета ценностите на Земята…“
„Човек с наметнато живо одеяло вече не трябва да се грижи за прехраната си, защото живите одеяла притежавали чудесната способност да натрупват енергия и да я преобразуват в нужна за стопанина храна.
Всъщност одеялата се превръщали почти във второ тяло — бдителни неуморими наблюдатели, надарени с родителски инстинк, поддържащи в тялото на носителя си нормална обмяна на веществата във всякаква дори в най-враждебна обстановка, да се справят с най-вредоносните инфекции; това второ тяло изпълнявало едновременно три роли: на майка, на готвачка и на домашен лекар.
Заедно с това одеялата ставали нещо като двойник на носителя си. Прекъсвайки така еднообразното растително съществуване те сякаш се превръщали в човека, споделяйки чувствата и знанията на човека, и се наслаждавали на живот, какъвто не биха и сънували, ако си оставаха независими.
И сякаш взаимните изгоди били малко, одеялата предложили на хората нограда: своеобичен израз на признателност. Те се оказали неуморими разказвачи на измислици. Те били способни да си въобразят всичко — без никакви изключения. За развлечение на своите носители готови били с часове да ги развличат с интересни небивалици, защитавайки така хората от скука и самота…“
Там имаше и още нещо, но Харт не продължи да чете. Върна се в началото на откъса. Там пишеше: „Авторът е неизвестен. Около 1956 г.“. 1956-та ли? Толкова отдавна? Как тогава някой е могъл да узнае за това?
Отговорът е единствен: не е могъл!
Не е могъл по никакъв начин. Чисто и просто си го е измислил. И е попаднал право в целта. Някой от ранните автори на научна фантастика е притежавал вдъхновено въображение.
В сянката на горичката се движеше нещо с неописуема красота. Не беше нито хуманоид, нито чудовище — нещо невиждано преди от хората. Независимо от цялата си красота в него се криеше страшна опасност и, без да се губи нито миг, човек трябваше да се спасява с бягство.
Харт едва не се хвърли да се спасява, когато… се осъзна в средата на собствената си стая.
— Добре — каза той на одеялото. — Изключи за малко телевизора. После пак ще се върнем към него.
„Наистина ще се върнем — добави в себе си — и ще напишем разказ, после ще отидем на други места и също ще напишем нещо. Така няма да имам нужда от съчинител. Аз сам ще мога да създавам и да пресъздавам в думи изпитаното от мен вълнение и преживяната красота и да ги свържа в едно по-добре от всеки съчинител. Аз ще бъда там и ще преживея всичко лично. И никой не може да ме спре.“
Точно така! Ето отговорът на въпроса, който Джаспър бе задал онази вечер на масата в бара „Блещукащата звездица“.
„Сякаш самата съдба — продължи да мисли Харт — ме тупа по рамото и ме тласка леко напред. Та това е съвършенно неправдоподобно — да намериш плачещ отговор в някаква задънена уличка между стената на сградата и работилничката за подвързване…“
Но какво значение има това сега? Важното е, че намери отговора и го донесе вкъщи, е, в онази минута не разбираше напълно и неудомяваше защо го прави. Важното е, че сега необяснимата му постъпка се оправдаваше напълно.
Той чу крачки по стълбата, които продължиха по коридора. Разтревожи се от бързото им приближаване, стана и смъкна одеялото от рамената си. Отчаяно затърси място, където да скрие извънземния. Ама разбира се — в бюрото! Дръпна рязко горното чекмедже — благодари на съдбата, че не заяде — и пъхна съществото там. Но не успя да го затвори напълно, когато в стаята влетя Анджела.
Виждаше се с просто око, че кипи от негодувание.
— Какви са тези мръсни шеги! — развика се тя. — Заради теб Джаспър си има куп неприятности!
Харт я изгледа втренчено.
— Неприятности ли? Искаш да кажеш, че не е излетял с кафианците?
— Крие се в мазето. Блейк ми каза, че е там. Слязох и си поговорихме.
— Че как е успял да им избяга? — потресе се до дън душата Харт.
— Направил го е и още как! Убедил ги е, че не той е нужния им писател. Обяснил им е, че им трябва машина, разказал им за блестящото чудо, за онзи съчинител на име „Класик“ в магазина.
— И те са тръгнали към центъра и са откраднали „Класика“?