— За съжаление, не. Ако го бяха откраднали, нямаше да е беда. Но те и тук объркали конците. Разбили витрината и така вдигнали тревога. Сега цялата полиция ги преследва.
— Но нали Джаспър…
— Те го взели със себе си, да им покаже пътя.
Харт малко се успокои.
— Значи сега Джаспър се крие от слугите на закона.
— Там е работата, че той не знае, да се крие или да не се крие. От една страна полицията въобще не го е видяла. От друга — хванат ли някой кафианец, може да изтръгнат от него цялата истина. Тогава ти, Кеймп Харт, ще трябва да си носиш отговорността!
— Аз? Че какво общо имам аз с това?
— А кой им е казал, че Джаспър е нужния им човек? Как така се изхитри да повярваш в такава идиотщина?
— Без никакъв труд. Спомни си, какво ни разказваше Джаспър. Всички, освен нас, говорят истината. Ние сме единствените, които умеят да лъжат. Докато те не поумнеят при общуването си с нас, ще ни вярват на всяка дума. Защото останалите винаги казват истината и само истината.
— Млъкни! — прекъсна го Анджела. После се огледа и запита: — А къде е твоето мило одеялце?
— Някъде е изчезнало. Може би е избягало. Когато се върнах го нямаше вкъщи.
— Разбра ли поне какво представлява?
Харт поклати глава.
— Може би е най-добре, че е избягало — каза той. — Направо ми се повдигаше от него.
— Също като доктор Жуйар. Между другото нещо за него. Днес целият ни квартал се е побъркал. Докторът е пият до козирката и се въргаля под едно дърво в парка, където го пази пришълец и не пуска никого до него. Охранява ли го, за своя собственост ли го смята, така и не се разбира.
— А може да е един от неговите розови слонове? Привиждаха му се толкова често, че в края на краищата са оживяли?
— Нито е розав, нито е слон. Прилича на членестоного с непропорционално големи стъпала и тънки дълги паячески крака. И като цяло е паяк, а кожата му навсякъде покрита с гадни брадавици. Главата е триъгълна с шест рога. Погледнеш ли го и те побиват тръпки.
Харт вдигна рамене. Най-обикновен пришълец, с лопата да ги ринеш, е, малко страшничък, но…
— Интересно, какво иска от доктора?
— Никой изглежда нищо не знае. А пришълецът не казва.
— Сигурно не може.
— Хайде де, другите пришълци как могат. Поне се изясняват разбрано. Иначе защо ще идват насам?
— Звучи логично — съгласи се Харт. — Да предположим, че иска да се напие безплатно от дъха на доктора?
— Знаеш ли, Кеймп — заяви Анджела, — понякога шегите ти са непоносими.
— Като намерението да пиша сам произведенията си?
— Точно така — потвърди Анджела. — Като намерението да ги пишеш сам. Знаеш прекрасно, че в приличното общество за такива работи не е прието да се говори. Да пишеш сам е все едно да се храниш с пръсти, или да си бъркаш в носа, или да излезеш гол на улицата…
— Добре де — предаде се Харт, — добре де. Повече няма да кажа нито дума по този въпрос.
Когат тя си тръгна, Харт седна на стола и се захвана да обмисля сериозно нещата. В много отношения той сега ще прилича на Джаспър, но може ли да възразява, когато ще започне да пише добре като него?
Ще трябва да се научи да си заключва вратата. Къде ли се намира ключът? Никога не беше го ползвал; но сега при пръв удобен случай ще прерови бюрото и току-виж намерил го. Ако ли не ще си поръча нов. Само това оставаше, някой да влезе в стаята без предупреждение и да го завари с одеялото на раменете или с перо в ръка.
„Никак няма да е лошо — мина му мисълта — ако се преместя в нова квартира. Иначе как ще обясня на хората, защо изведнъж започвам да се заключвам?“ Но самата тази мисъл му се стори непоносима. Нищо, че стаичката е малка и лоша, той беше свикнал с нея и му се струваше почти като роден дом.
Всъщност когато успее да продаде първите две-три неща може да поговори с Анджела и да изясни, как тя ще се отнесе към предложението да се пренесе при него. Анджела е славно момиче, но бива ли да я моли да си свързва съдбата с човек, който сам не знае, че следващия ден ще успее да си купи хляб? Но сега, дори да не продаде нито ред, вече няма нужда да се грижи за насъщния. „Любопитна работа — мина му между другото, — може ли да се подели одеялцето между двама?“ И ще успее ли да обясни това на Анджела?
Но как онзи забравен автор от 1956 година е успял да измисли такова нещо? И колко още такива палави мисли, родени от причудливата игра на мозъка, могат да се окажат правилни?
Мечта? Озарение? Проблясъци на бъдещето? Не е толкова важно какво именно: човек просто го помисля и то се сбъдва. Колко още други небивалици, изречени в миналото или в идващото бъдеще, ще се осъществят, когато му дойде времето?
Тази догадка направо ги изплаши.