Това е то „пътешествие по далечните страни“! Полетът на въображението. Силата на мисълта, влиянието на печатното слово. „Книгите са по-опасни от крайцерите“ — беше казал вчера. Колко е бил прав!
Стана и отиде пред съчинителя. Той злобно му се озъби. Вместо отговор Харт му изплези език и произнесе:
— Така ти се пада!
В този миг зад гърба си чу тихо шумолене и веднага се обърна. Одеялото се бе изхитрило по някакъв начин да се изниже от чекмеджето и бягаше към вратата, опирайки се на долните гънки на слабото си телце. При движението то се полюшваше и трептеше като ранен тюлен.
— Хей ти, къде!? — завика Харт и го подгони.
Но беше късно. На вратата стоеше чудовище — иначе не можеше да се нарече. Одеялото подскочи високо и се разтла на мощната му гърбина. Новият пришълец засъска срещу Харт:
— Бях го загубил. Бяхте така добър да го намерите. Благодаря.
Харт изгуби и ума и дума. Точно същият пришълец описан от Анджела, но къде-къде по-страшен наяве. Той стоеше на членестите си крака и сякаш беше обул снегостъпи. А имаше и опашка, прегъната грозно в средата на гърба му. Динеобразната му глава бе украсена с триъгълно лице и шест рога, всеки завършващ с въртящо се око.
Чудовището бръкна в някаква чанта, която явно беше част от тялото му и извади пачка банкноти.
— Малка награда — извести то и метна пачката на Харт. Той машинално протегна ръка и я хвана. — Ние двамата си тръгваме. — Чудовището помълча малко. — Ние ще отнесем в паметта си добри мисли.
То вече бе прекрачило прага, когато го спря протестиращия вопъл на Харт.
— Да, благородни сър?
— Това одеяло, което намерих… Какво представлява?
— Ха, ние ги правим.
— Но то е живо и още…
Чудовището само се усмихна по своему.
— Вие сте такива умни хора. Вие сами сте я измислили преди много време.
— Нима от онзи разказ?
— Същият. Прочетохме го и направихме одеялото. Много умна мисъл.
— Искате да кажете, че наистина…
— Ние сме биолози. Тези неща вие ги наричате генна инженерия…
Чудовището се обърна и си тръгна. Харт викна след него:
— Хей! Почакай малко! Само една…
Но то вървеше бързо и не спря. Харт го подгони. Обувките му затракаха по пода. Стигна до площадката, наведе се на перилата, но не видя никого. Въпреки това затича надолу, прескачайки по три стъпала на един път и решително пренебрегвйки всякакви правила на безопасност.
Не успя да настигне пришълеца. Изскочи от сградата, спря се на средата на улицата и се огледа на всички страни, но от неканеният гост нямаше нито следа. Беше изчезнал, сякаш се беше изпарил.
Тогава Харт бръкна в джоба си и извади пачката — оказа се по-дебела, отколкото в първия миг. Скъса бандеролата и погледна парите по-внимателно. Стойността на горната банкнота в галактически кредити се оказа такава, че той едва се задържа прав. Бързо прелисти цялата пачка — хартийките бяха със същата стойност.
При мисълта за такова богатство Харт се задъха и прелисти още веднъж пачката. Не, не беше сбъркал — всички банкноти имаха една и съща стойност. Пресметна наум и се вцепени.
И преди беше виждал кредити, но досега не беше ги държал в ръце. Те служеха при галактическата търговия и в междузвездните банкови операции, но във всекидневието рядко се употребяваха. Отново ги претегли на ръка и внимателно ги разгледа — бяха така красиви и прекрасни.
„Чудовището сигурно безмерно цени своето одеяло — помисли той, — даде такава фантастична сума за намирането му.“ Макар ако се поразмисли, това едва ли беше единственото обяснение. Нивото на благосъстояние на различните планети се менеше силно и богатството, което сега държеше в ръката си, можеше да е нищо за владелеца на одеялото.
С удивление Харт забеляза, че не изпитва нито особено вълнение, нито щастие, както би следвало. Мислеше си единствено, че е загубил окончателто одеялото.
Напъха пачката пари в джоба си и отиде в близкия парк. Жуйар вече се беше събудил и седеше на пейката под едно дърво. Харт се настани до него.
— Как си, докторе? — запита го той.
— Прекрасно, момчето ми — отвърна старецът.
— Видя ли един пришълец, който прилича на паяк, обут в снегостъпи?
— Имаше един преди малко. Събудих се, а той до мен. Поиска сведения за едно нещо, което ти беше намерил.
— Каза ли му?
— Разбира се. Че защо не? Обясни ми, че го търси. Помислих си, че ще се радваш да се отървеш?
Известно време стояха мълчаливи.
— Докторе — запита Харт, — какво би направил, ако получиш милиард долари?
— Аз бих се напил до смърт — отговори докторът без никакво колебание. Да, сър, бих се напивал до смърт всеки ден с истинска отрова, а не тази помия, която ни поднасят в покрайнините…