Той потърси някой член на екипажа, но виждаше само миньори на път за Бендомиър. Оби-Уан потисна растящото си отчаяние. Корабът беше странен и плашещ. Беше ужасно различен от тихите и светли помещения на храма, където можеше да чува шума на фонтаните. Той познаваше всяко ъгълче в храма, знаеше най-бързия маршрут до арената, където тренираха, до басейна, в който се гмуркаше от най-високата кула…
Стъпките на Оби-Уан ставаха все по-забавени и по-забавени. Какво ли прави Бант в момента? Дали плуваше в басейна с Рийфт и Гейрън Мулн? Ако приятелите му мислеха за него, просто не можеха да си представят на какво ужасно място е попаднал.
Изведнъж един огромен хътянин блокира пътя му. Преди Оби-Уан да може да изрече и дума, хътянинът го сграбчи за гърлото и го запрати в стената.
— Къде си мислиш, че отиваш, червей?
— Какво? — изненадано попита Оби-Уан. Какво беше направил? Той просто разглеждаше коридора.
С лошо предчувствие забеляза двама особено злобно изглеждащи уипхидянци да стоят зад хътянина.
— Б-б-бендомиър — заекна той.
Хътянинът огледа Оби-Уан сякаш беше мръвка за ядене. Огромният език на създанието изскочи от устата му и премина по сивите устни, оставяйки следа от слуз.
— Не носиш корабна униформа, а и не си от Външните светове.
Оби-Уан погледна надолу към дрехите си. Беше облечен със свободна сива туника. Изведнъж осъзна, че хътянинът пред него има черна триъгълна емблема, която изобразяваше ярка червена планета — подобно на око. Сребрист звездолет, обикалящ около планетата, представляваше ириса на окото. Под емблемата стояха думите „Офуърлд Майнинг“. Уипхидянците носеха същите символи.
— Сигурно е от другата група — каза единият уипхидянец.
— Може да е шпионин — изграчи вторият уипхидянец. — Какво носи в тези торби? Бомби ли?
Хътянинът бутна разплесканата си, гротескна физиономия в лицето на Оби-Уан.
— Всеки миньор, който не работи за „Офуърлд“, е враг — изрева той, разтърсвайки Оби-Уан. — Ти, червей, си враг. А ние не пускаме врагове на територията на „Офуърлд“.
Пръстите на хътянина бяха като огромни парчета месо. Те се стегнаха около врата на Оби-Уан, задушавайки го. Като се бореше за въздух, Оби-Уан пусна торбите си на пода и сграбчи пръстите на хътянина. Дробовете му горяха и таванът се завъртя.
Използвайки цялата си сила, Оби-Уан успя да откъсне пръстите на хътянина от гърлото си, колкото да си поеме въздух. Той се взираше в жестоките, безизразни очи на съществото, опитвайки се да призове Силата.
— Остави ме — едвам промълви Оби-Уан. Той остави на Силата да пренесе командата му до хътянина, за да подчини неговата воля. Това не беше като да се дуелира с друг ученик. Той усети жестокост без съзнание. Тук нямаше правила, нямаше го и Йода, който да спре сблъсъка.
— Да те оставя ли? Защо? — изръмжа хътянинът с жестока усмивка.
„Доста добре започвам“ — отчаяно си помисли Оби-Уан.
Последното, което помнеше, беше връхлитащият юмрук на хътянина.
Глава 7
Оби-Уан се събуди на койката в топла, добре осветена стая. Погледът му бе замъглен, а главата му туптеше. Един медицински дроид се наведе над него и положи прясно лепило върху раните му, проверявайки за счупени кости.
Млада жена от неговата раса с червеникаво-кафява коса и зелени очи стоеше в другия край на стаята и го наблюдаваше.
— Никой ли не ти каза да не се заяждаш с хътянин? — попита тя.
Оби-Уан опита да поклати глава, но дори и това малко движение му причини болка. Той пое дълбоко въздух. Призова джедайските си умения, за да приеме болката като сигнал, изпратен от тялото му. Трябваше да приеме болката, да я признае, а не да се бори с нея. След това щеше да повели на тялото си да започне да оздравява.
Щом фокусира съзнанието си, болката сякаш намаля. Той се обърна към жената.
— Изглежда нямах друг избор.
— Добре те разбирам — дари го с лека усмивка жената. — Е, оцеля. И това е нещо. — Тя се приближи към леглото. — Извади късмет, че те намерих навреме. Ти не си от нашите.
— Нашите ли? — попита Оби-Уан. Присви очи срещу нея. Тя беше облечена с оранжев работен костюм със зелен триъгълник на него.
— Ние сме от „Аркона Минерал Харвест Корпорейшън“ — отговори жената. — Щом не работиш при нас, защо онези от „Офуърлд“ те пребиха?
Оби-Уан опита да вдигне рамене, но болката го прониза. Понякога беше трудно да приемеш сигнала на тялото.
— Ти ми кажи. Аз просто търсех каютата си.