Клат’Ха извади бластера си, но Куай-Гон застана пред нея и вдигна ръка. Той посрещна погледа на хътянина. Оби-Уан долови как Силата изпълва стаята.
— Достатъчно — тихо изрече Куай-Гон.
Джемба спря да се блъска във вратата. Хътянинът знаеше, че не може да стигне до Клат’Ха. Куай-Гон погледна към Клат’Ха. Тя бавно наведе бластера и го върна в кобура на бедрото си. Оби-Уан не можеше да не се възхити на уменията на Куай-Гон. Усети нотка на съжаление. Имаше толкова много неща, които желаеше да научи от джедая.
— Сега — започна Куай-Гон с помирителен тон — нека преразгледаме положението. Машините са били повредени. И двамата твърдите, че не сте били вие. Няма друг начин за разрешаване на конфликта, освен открита вражда. — Куай-Гон погледна към всеки от тях. — А това е нещо, за което и двамата нямате желание, сигурен съм.
— Джедай — каза Джемба, — ти се смяташ за справедлив човек. Но когато хътянини и човеци спорят, дори и най-справедливите хора застават срещу моята раса — гласът на хътянина избуча със злобен тон. — Щом тя иска война, ще има война. А ако ти застанеш на нейна страна, кълна се, ще те смачкам като плод пта! Статутът ти на джедай не те предпазва!
Заплаха увисна тежко във въздуха. Беше ясно, че думите на хътянина не бяха празни приказки. Той щеше да убие всеки, който му се опълчеше. Оби-Уан не се беше сблъсквал със същество, изтъкано от такава ненавист.
Беше толкова лесно да се разреши положението, помисли си Оби-Уан. Хътянинът беше уязвим, заклещен в малкия коридор пред медицинското помещение. Куай-Гон можеше да извади светлинния си меч, да се хвърли напред и да разсече хътянина надве.
Но Куай-Гон само кимна.
— Благодаря за предупреждението — изрече той.
„Разбира се — осъзна Оби-Уан, — предупреждението е дар.“
Джемба кимна, сякаш беше доволен, после се плъзна по коридора. Клат’Ха изпусна дълга въздишка.
— Добре, добре мина — измърмори тя и забърза към вратата. — Трябва да предупредя хората си. Ако това не е война, поне ще е нещо подобно на война.
И тя изтича навън.
Куай-Гон тъжно поклати глава.
— Между двамата съществува силна омраза. Никой от тях няма да се вразуми.
— Не разбирам — каза Оби-Уан. — Защо пуснахте хътянина? Може и да е невинен за престъплението, в което е обвинен. Но аз съм сигурен, че е виновен за други.
— Да, виновен е — съгласи си Куай-Гон. — Но Клат’Ха умее сама да се защитава. Като джедаи ние сме длъжни да защитаваме само онези, които нямат друго средство за отбрана.
— И все пак някой от хората на Джемба е развалил тунелокопачите. Защо не се опитахте да разберете кой? — попита Оби-Уан.
Куай-Гон отговори:
— Защото, ако някой от екипа на Джемба е виновен, ще го злепостави пред миньорската гилдия. Може да го изгонят от Бендомиър завинаги. Джемба знае това и няма да посочи с пръст никого от своите.
— А! — каза Си Триймба. — Клат’Ха сигурно усеща същото. Ако някой научи, че обикновен работник се е опитал да натопи Джемба, минната гилдия ще побеснее.
— Но пък едва ли е трудно да се разбере кой всъщност е саботирал тунелокопачите — въодушевено отбеляза Оби-Уан.
Куай-Гон вдигна вежди.
— Това не е твоя работа — предупреди го той. — Ако тръгнеш да търсиш термокомите, ще намериш само неприятности. Не се бъркай. И не ходи в отделението на „Офуърлд“. Още не си напълно оздравял, Оби-Уан.
С тези думи Куай-Гон се обърна и излезе от стаята. Момчето изчака няколко секунди. После внимателно се надигна от леглото.
— Но джедаят каза, че не сте оздравели! — загрижено извика Си Триймба.
— Си Триймба — бавно започна Оби-Уан, — колко са големи тези термокоми?
— Не са големи — Си Триймба показа разстояние от осем сантиметра. — Не е трудно да бъдат скрити.
— Ако намерим термокомите, ние ще разберем кой е извършителят — увери го Оби-Уан.
— Това е вярно, Оби-Уан — съгласи се Си Триймба. После се спря и издаде същия странен съскащ звук. — Ние съжаляваме, но когато казвате „ние“…
— Имам предвид ти и аз — каза Оби-Уан.
— А! — възкликна Си Триймба. Зеленикавата му кожа сякаш пребледня. — Ние ще трябва да отидем в частта от кораба, която е на „Офуърлд“.
— Зная — тихо изрече Оби-Уан. Той разбираше какъв е рискът. А и Куай-Гон му бе наредил да не ходи там. Обаче той не беше ученик на Куай-Гон. Не беше задължен от честта да му се подчинява.
Несъмнено Куай-Гон го смяташе за недостоен за тази задача. Но колебанията на Куай-Гон бледнееха пред джедайските принципи. Справедливостта трябваше да възтържествува!