Последният от пиратите се изстреля в хиперпространството, неподозирайки, че са победени от едно дванайсетгодишно момче.
Оби-Уан пилотираше „Монумент“ сред блещукащите звезди. Предупреждаващи сирени звучаха навсякъде. Мониторите показваха, че от дузина места изтича въздух.
— Изглежда, като че корабът се разпада — каза Оби-Уан на Си Триймба.
Си Триймба тревожно кимна с триъгълната си глава.
— Сега се налага да кацнем, Оби-Уан.
— Къде да кацнем? — попита момчето, поглеждайки напред в празното космическо пространство.
Си Триймба се наведе над навигационния компютър.
— Не работи — каза той.
— Да, знам — отговори Оби-Уан. — Затова управлявам ръчно. Къде е екипажът? Защо никой не идва да ни помогне?
— Вероятно се занимават с ранените, а може самите те да са пострадали — Си Триймба се взря в панорамния екран. — Чакай! Ето там!
Оби-Уан можеше само да мерне с поглед планетата пред тях — син мраморен цвят на вода се прокрадваше през белотата на облаците.
— Откъде да знаем, че въздухът е годен за дишане? — попита Оби-Уан. Атмосферата можеше да е отровна, а планетата враждебна.
— По-добре ще е от вакуума — отбеляза Си Триймба.
Фасетните очи на арконянеца срещнаха погледа на Оби-Уан. Големият кораб потрепери, още един предупредителен монитор се включи, сигнализирайки, че въздушното налягане спада.
— Ние не смятаме, че има избор — меко каза Си Триймба.
Грелб и спътниците му тичаха по коридорите в арконянската част на кораба. Миньорите на Хътянина Джемба се биха добре срещу пиратите, но доста хътяни и уипхидянци бяха загинали.
Възможността арконянците също да са мъртви беше голяма. Грелб се надяваше да задигне някаква плячка от труповете.
Но когато достигнаха арконянската част, той откри, че арконянците изобщо не бяха хванали оръжието. Вместо това, те бяха оставили джедая да ги защитава.
Грелб погледна зад един ъгъл и видя как Клат’Ха помага на Куай-Гон да се изправи на крака. Джедаят имаше дълбока рана на дясното си рамо, а лявата му ръка беше наранена и подута.
Хътянинът се усмихна и се отдръпна зад ъгъла, преди някой да го е видял.
Той зашепна на уипхидянците зад себе си:
— Идете да кажете на Джемба, че всички арконянци са страхливци, които не смеят да излязат от каютите си, за да се сражават. И че техният безценен джедай е тежко ранен. Сега е добър момент да се нападне!
Оби-Уан прелиташе през водния свят, преминавайки от ден към тъмнина, към нощ, озарена от пет греещи луни, които висяха в небето като многоцветни камъни. Под него огромни създания летяха на многобройни ята. Те изглеждаха сребристи на лунната светлина — с дълги, подобни на куршум, тела и с могъщи криле. Приличаха на някакъв странен вид летящи риби, чиито криле бяха еволюирали до грамадни размери. Размахваха крилете си, полузаспали, докато „яздеха“ вятъра. Някои от тях погледнаха любопитно към кораба.
Стискайки лостовете за управление, докато корабът се сучеше и тресеше във всички посоки, Оби-Уан виждаше само океана. Тогава, най-накрая, той съзря на хоризонта малък скалист остров, в който се разбиваха океанските вълни.
Насочи кораба към скалата, стисна здраво лостовете и извика от усилие, докато се опитваше да забави спускането на машината.
Глава 14
Десетки миньори бяха убити или ранени при атаката, затова медицинският сектор беше пълен. Малцина от ранените бяха арконянци. Както беше предрекла Клат’Ха, всички арконянци освен Си Триймба се бяха заключили в каютите си при първия знак за опасност. Повечето от ранените бяха членове на корабния екипаж или миньори на Джемба.
Раните на Куай-Гон биха били сериозни за обикновен човек, но джедаят изчака всички други, преди да поиска от медицинския дроид да го бинтова в стаята му. Клат’Ха отказа да остави рицаря, независимо колко настойчиво Куай-Гон я подтикваше да си почине.
— Не и докато ти не се оправиш — твърдо каза тя.
Оби-Уан беше приземил кораба само на няколко метра от скалистия бряг. Нощта беше увиснала като мъгла над острова. След като се установи, че атмосферата е стабилна, десетина души от екипажа на кораба излязоха навън, за да започнат отстраняването на повредите по корабния корпус, а други оглеждаха околността. Сребристи дрейгони летяха в нощното небе и очевидно спяха в полет. Много от тях бяха изпонакацали по скалите на острова. Не беше безопасно да се стои навън и капитанът нареди никой да не работи отвън през деня, когато зверовете щяха да са будни. Корабният инженер докладва, че ще са нужни две нощи, за да се поправи звездолетът.