— Виждал съм много по-лоши неща — продължи Куай-Гон. — Ако мислиш да убиваш от гняв, трябва да знаеш, че подобни мисли произхождат от Тъмната страна.
— Тогава как да го накараме да върне дактила? — попита Оби-Уан.
— Не можем. Няма как да принудиш някого да е справедлив и да е разбран. Подобни качества трябва да се раждат отвътре — не можеш да ги налагаш отвън. Засега избирам да чакам. Може би Джемба ще промени решението си. Или го очаква по-ужасна съдба. И в двата случая убийството не е решение.
— Но… вие сте убивали и преди — с колебание каза Оби-Уан.
— Така е — призна Куай-Гон, — когато нямаше друг избор. Но когато убивах, печелех само една битка. А това е малка, малка победа. По-големи битки са пред нас — битки на съзнанието. Понякога с търпение и разум, с даване на добър пример, съм печелил нещо повече от една битка — превръщал съм противника си в свой приятел.
Оби-Уан се замисли над това. Въпреки болката и слабостта си, Куай-Гон беше отделил време да обясни мислите си на Оби-Уан. Предния ден джедаят вероятно щеше да издаде строга заповед, преди да го отпрати. Нещо между тях се беше променило.
— Вие ме изпитвате, нали? — попита Оби-Уан. — Променили сте решението си. Имате намерение да ме вземете за ваш падауан — каза той, опитвайки се да скрие напрежението в гласа си.
Куай-Гон поклати глава.
— Не — твърдо изрече той. — Не те изпитвам, Оби-Уан! Животът те подлага на изпит. Всеки ден предлага нови възможности за триумф или поражение. Но дори да преминеш изпита, това не те прави джедай. Прави те човек.
Оби-Уан отстъпи назад, сякаш Куай-Гон го бе зашлевил. Изпълнен с емоции, той прозря. Беше се заблуждавал. Мислеше си, че приема решението на Куай-Гон, че иска единствено уважението на джедая. Но дълбоко в душата си се надяваше, че ако действа смело и разсъдливо, Куай-Гон ще промени решението си.
Сега вече той прозря истината.
Куай-Гон забеляза промяната в очите на Оби-Уан. Момчето най-накрая разбра, че решението е окончателно. Той беше освободен. Гневът беше напуснал момчето. Но и нещо друго беше изчезнало — надеждите на Оби-Уан за бъдещето бяха избледнели.
Куай-Гон го следваше с поглед, докато Оби-Уан се обърна и избърса лицето си с ръкав. Плачеше ли момчето? Толкова болезнено ли го беше наранил?
Но когато Оби-Уан отново се обърна към него, само потта беше изчезнала от лицето му. Куай-Гон не забеляза никакви следи от сълзи. Вместо това, той видя най-ужасното състояние на поражение.
Беше изумен. След всичките благородни думи за спечелването на сърцето на врага, той осъзна, че току-що беше разбил сърцето на едно момче, което се надяваше единствено да стане негов съюзник.
Глава 17
Оби-Уан напусна каютата на Куай-Гон като в мъгла. Нуждаеше се от почивка, но никъде не намери покой. Постоя в каютата си, в салона. Накрая закрачи безцелно из помещенията. Изведнъж се оказа близо до машинното отделение, втренчен в голия пейзаж на безименната планета.
Пет луни, оцветени в червено и синьо, висяха като зрели плодове над смълчания океан. Ято дрейгони се рееше високо във въздуха, заспало в своя полет. Брегът на острова не беше нищо повече от опасни вълнообразни скали. Навътре в острова черни вулканични върхове изпускаха дим, докато стотици огромни птици бяха накацали около тях.
Вратата зад него се отвори със скърцане. Миг по-късно Си Триймба застана до него.
— Ние те търсихме — каза той.
— Исках да помисля — отговори Оби-Уан. Беше радостен, че вижда своя приятел. Си Триймба показа непоколебимо доверие в него при срещата с Джемба. Това беше заздравило приятелството им и те го знаеха.
— Можем ли да попитаме за какво мислиш? — колебливо рече Си Триймба.
— Бях убеден, че в Храма е ужасно трудно — започна Оби-Уан. — Дните бяха изпълнени с учение и усилия. От нас се очакваше само най-доброто. Уважавах учителите си толкова много, че се стремях не само да оцелея, но и да постигна успехи. — Оби-Уан си пое въздух. — Но вече разбирам, че не съм имал никаква представа колко огромно зло може да ми покаже вселената. Досега не бях виждал истинска алчност. Не и като алчността на пиратите на Джемба. Повдига ми се от нея.
— Така и трябва — съгласи се Си Триймба. — Алчността е ужасно нещо.
— И се чудя… има ли у мен семена на същата тази алчност? — запита се Оби-Уан.
Си Триймба погледна объркано към своя приятел. Той видя силна болка, изписана по лицето на Оби-Уан.
— Защо си задаваш подобен въпрос, Оби-Уан?
— Защото цял живот съм искал да бъда джедай. Жадувах за това. Исках да се бия за честта, но ме обхващаше гняв, когато някой ми се изпречваше на пътя.