Изведнъж Оби-Уан усети как надеждите му се изпаряват. Куай-Гон беше отхвърлил толкова много ученици! Защо изобщо си помисли, че ще успее да му се хареса?
— Няма да ме избере — съкрушено каза Оби-Уан. — И преди ме е виждал как се бия, а не се спря на мен. Никой няма да ме вземе.
Йода се взря в Оби-Уан с мъдрите си очи.
— Хм! Винаги в движение бъдещето е. Никой не може да е сигурен, но аз усещам… добра съдба за теб.
Нещо в тона на Йода накара Оби-Уан да се зачуди.
— Той ще ме избере ли? — попита момчето.
— От Куай-Гон това зависи. И от теб — рече Йода. — Като дойдеш утре, води битка за него, със Силата като свой съюзник. Може той да те приеме — Йода постави успокояващо длан върху ръката му. — И в двата случая това няма значение. Ще напуснеш храма скоро. Но да ти кажа съм длъжен — ще ми е мъчно да загубя такъв способен ученик.
Изненадан и поласкан, Оби-Уан погледна Йода. Очите на учителя грееха, докато примигваха срещу Оби-Уан. Похвалата от Йода беше толкова рядко събитие, колкото и изразяването на съжаление. Затова мнението му се ценеше толкова високо. В този момент Оби-Уан почувства, че дори да не стане рицар, поне е спечелил уважението на Йода. А това беше велик дар.
Йода се обърна и напусна тренировъчната зала, а наоколо се разнесе ехото от стъпките на малките му крака. Той излезе през вратата и изчезна в коридора. Осветлението в залата автоматично намаля и стаята се изпълни с мрачни сенки.
Брук избухна в смях зад гърба на Оби-Уан.
— Не се надявай прекалено, Оли. Йода само те успокоява. Майсторите повече няма да могат да те пробутват на никого. Има много по-добри кандидати от теб.
Оби-Уан се скова от гняв. Почувства се изкушен да отбележи, че Брук не е един от тези по-добри кандидати. Но вместо това той се запъти към изхода.
Едва бе направил и една крачка, когато нещо твърдо се стовари върху тила му. Ударът отекна в стаята. Брук беше го замерил с тренировъчен уред.
Докато Оби-Уан се обръщаше към Брук, момчето включи светлинния си меч. Червената му светлина прорязваше полумрака.
— Готов ли си за още един рунд? — попита Брук.
Оби-Уан хвърли поглед към безлюдния коридор. Йода беше изчезнал. Никой нямаше да го види, ако натупа Брук, както му се полага. Брук често бе жесток, но обикновено не беше толкова невъздържан. Той умишлено предизвикваше Оби-Уан, опитвайки се да го накара да изгуби контрол.
„Но защо?“ — зачуди се Оби-Уан.
Разбира се!
— Отдавна знаеш, че Куай-Гон ще идва, за да избира падауан, нали? — бавно каза Оби-Уан, докато подозрението се превърна в убеждение. Понеже Оби-Уан беше най-големият ученик в храма, майсторите джедаи щяха да подтикнат Куай-Гон да вземе него. А Брук не искаше това да се случва.
Брук се изсмя.
— Погрижих се да не разбереш. Ако беше станало, както го бях планирал, щеше да узнаеш чак след като си е отишъл.
Брук се надяваше да стане падауан на Куай-Гон. И единственият начин да го постигне беше да направи така, че Оби-Уан да се провали. Правеше опити да пречи на подготовката му, а сега се мъчеше да го вбеси. Гневът и нетърпението на Оби-Уан прекалено често му бяха вредили в миналото. Брук целеше да изпълни съзнанието му с ярост и отчаяние, за да не може да използва Силата.
Оби-Уан беше отгледан в Храма на джедаите от малко бебе. Той не се беше сблъсквал с толкова алчност, ненавист и същинско зло. Майсторите изграждаха щит между децата, за да ги предпазят от Тъмната страна на Силата.
Чак сега Оби-Уан погледна в сърцето на жестокостта. Брук планираше да открадне мечтите му.
Той не трябваше да разкрива пред Брук колко важна е за него визитата на Куай-Гон. Не трябваше да му издава, че Брук е възпламенил страха у него — страха, че никога няма да стане падауан.
Оби-Уан се усмихна.
— Брук, след три месеца, когато навършиш тринайсет години, се надявам да станеш способен фермер.
Това беше най-страшната обида, която можа да измисли, за да намекне, че джедайското майсторство на Брук е достойно единствено и само за Селскостопанските части.
Брук се хвърли срещу него, ръмжейки, с вдигнат високо светлинен меч. С вик на уста Оби-Уан се приготви да го посрещне. Просветващите остриета се сблъскаха във взрив от светлина и жужене, когато двете момчета се срещнаха в средата на стаята.
Дори и толкова уморени, момчетата се дуелираха до пълно изтощение. Когато с мъка излязоха от залата, те бяха лошо обгорени и насинени.