Тичащите наоколо арконянци изглеждаха уморени и съсипани. Предната нощ не бяха получили дактил, нямаше да получат и тази сутрин. Куай-Гон се чудеше колко време ще могат да издържат без него.
Той отиде до каютата на Клат’Ха и я завари забързано да събира нещата си. Вратата й беше отворена.
Тя вдигна глава, когато джедаят влезе в стаята.
— Хубаво ще е да си събереш нещата — каза тя. — Идва прилив, а слънцето скоро ще изгрее.
На устните й се изписа усмивка, щом отмести кичур червеникаво-кестенява коса от лицето си. Зелените й очи грееха закачливо.
— Джемба е побеснял. Вероятно го е страх, че няма да се намери достатъчно голяма пещера за него.
— Защо е толкова ядосан? — любопитно попита Куай-Гон.
Клат’Ха вдигна рамене.
— Може би защото ситуацията е извън контрола му. Така мисля. Отначало той реши, че екипажът лъже. Но му се наложи да разбере, че ще се удави, ако остане. Струваше си да го видиш толкова разстроен.
Куай-Гон се смръщи.
— Кога арконянците ще имат нужда от дактил?
Само за един миг развеселеността в очите на Клат’Ха се превърна в загриженост:
— Някои от тях вече са отпаднали — тихо заговори тя. — Ако не получат дактил до вечерта, ще започнат да линеят и ще умрат.
— Толкова скоро — измърмори Куай-Гон. Нещо го бодеше отвътре, инстинктът му казваше, че не е премислил добре.
Гневът на Джемба. Едва доловимият шум от животни. Стабилна скала, която се движи. Жълта мъгла…
Но на острова живееха само дрейгони. Екипажът беше огледал за хищници, малко след като кацнаха. Жълтата мъгла не беше плод на неговото зрение. Една пещера в самите скали изпускаше тази слаба жълта светлина.
Прозрението се възпламени като искра у него.
— Кажи на арконянците да не се страхуват — бързо изрече на Клат’Ха. — Мисля, че знам къде е дактилът. Връщам се веднага.
— Ще дойда с теб — веднага му предложи Клат’Ха. — А може да повикаме помощ…
Куай-Гон се замисли върху това. Без съмнение дактилът беше охраняван. Но гладните чудовища, поели на лов в сутрешното небе, можеха да се заинтересуват, ако много хора се появяха на открито. А и Джемба ще внимава много. Но един човек в черна туника, движещ се сам…
— Съжалявам, Клат’Ха! — каза той. — Няма да ти хареса това, което ще те помоля.
— Ще направя каквото и да е — с жар обяви Клат’Ха. — Длъжни сме да намерим дактила!
— Не, не ме разбираш — каза Куай-Гон. — Ще те помоля да изчакаш.
Хътянинът Грелб умееше да изпълнява заповеди, особено когато знаеше, че Джемба може да изяде опашката му, ако се бави. Той седеше на една канара с готов за стрелба бластер. От мястото си виждаше добре кораба. Джемба го беше пратил тук по две причини — да защитава миньорите и арконянците при ситуацията на кораба и да се погрижи никой да не достига до пещерите, които бяха по-високо.
Не че Джемба беше загрижен за арконянците. Но те вече бяха негова собственост. Той защитаваше своята инвестиция.
До този момент дрейгоните летяха толкова високо или си седяха по скалите толкова далеч, че не бяха забелязали хътяните, арконянците и уипхидянците. Мъглата в ранното утро ги прикриваше. Въпреки това Грелб беше нащрек, готов да простреля всеки дрейгон, който се осмелеше да се спусне от небето, или всеки арконянец, който създаваше проблеми.
Миналата нощ тъмнината се бе превърнала в чудесно прикритие, когато изнасяха дактила. Джемба беше наредил на уипхидянците да свършат по-голяма част от работата. Краката им бяха доста меки и не вдигаха много шум, когато товареха дактила в контейнерите и го изнасяха от кораба. Никой не ги беше видял, беше сигурен Грелб. Останалите миньори на кораба си ближеха раните след сблъсъка с пиратите, а арконянците бяха прекалено уплашени, за да си показват носовете извън каютите.
Нареждането на екипажа всички да се евакуират от кораба и да бягат към пещерите се оказа малка стъпка назад. Дори и Джемба се притесняваше, че някой може да попадне на дактила. Оказа се мъдро, че бяха накарали уипхидянците да се катерят толкова високо.
Мъглата започна да се вдига, но сиви облаци заприиждаха от запад. Въздухът миришеше на сол и далечни светкавици. Грелб се боеше, че светкавиците ще принудят още дрейгони да кацнат на острова.