Уипхидянците започнаха да се ядосват.
— Този да не е сляп? — оплака са един от тях. — Съсипва ни забавлението.
Грелб се намръщи. Не искаше уипхидянците да се оплакват. Нуждаеше се от лоялността им.
— Хайде да направим облог — предложи той. — Да видим кой ще уцели ботуша му.
— Отлично! — изкрещя първият уипхидянец. — Залагам петарка, че ще уцеля ботуша му с един изсрел.
— С един изстрел ли? — не повярва другият.
И те се обзаложиха.
Грелб заложи две към едно срещу уипхидянеца и с трепет наблюдаваше как джедаят стабилно напредваше по скалата. Двамата уипхидянци, които бяха направили облога, подпряха оръжието си на рамо. Задържайки дъха си, Грелб изчака първия уипхидянец да стреля. Светкавица прехвръкна, чу се гръм.
Порив на вятъра блъсна Грелб в гърба.
Джедаят беше поставил десния си крак върху една тясна издатина. Пресегна се нагоре, за да се хване с ръка. Едва пазеше равновесие. Един изстрел в крака вероятно щеше да го свали.
— Хайде, стреляй! — извика Грелб.
Зад него се чу странен звук. Нещо като „ърп“.
Грелб се обърна да погледне към уипхидянеца, но зад гърба на Грелб беше застанал огромен дрейгон. Беше кацнал толкова безшумно, че никой не го беше усетил.
За пръв път виждаше такова създание отблизо. Дрейгонът имаше дребни сребристи люспи по цялото тяло, а огромните му жълти очи приличаха на рибешки. Нямаше предни крайници, само по един гигантски нокът на всяко крило. Устата му беше пълна с най-странните зъби — като огромни игли, извиващи се от венците му. Чудовището слабо му напомняше за иторианска акула бръснач.
Едрото влечуго беше погълнало наполовина един уипхидянец.
— А-а-а! — изкрещя Грелб, докато се опитваше да изпълзи към най-близката пещера.
Всички уипхидянци се обърнаха и започнаха да обстрелват дрейгона.
Куай-Гон премина последните три метра, след което се подслони в малка пещера. Там се спря, дишайки запъхтяно и подпрял ранената си дясна ръка на стената. Парливият мирис на сяра и амоняк го удари в носа. Той се взря навътре в пещерата. Дактилните кристали бяха нахвърляни върху равния под на пещерата и изпускаха замъглено жълтеникаво сияние.
Бластерният огън беше още по-гъст. Оръжията издаваха едно постоянно „бум-бум-бум“. Но изстрелите вече не бяха насочени срещу него. Вместо това уипхидянците се бяха прикрили зад скалите и стреляха по дрейгоните. Бластерният огън ги привличаше на талази, хвърчащите чудовища прорязваха небето, спускайки се от високите скали. Няколко огромни звяра бяха паднали близо до уипхидянците, но живите връхлитаха от висините, изпълнени с неутолим глад.
Куай-Гон погледна надолу от скалата, за да наблюдава битката. Цяла сутрин се беше придвижвал, без да привлече вниманието на дрейгоните. Но сега с изстрелите на бластерите глупавите уипхидянци все едно ги канеха на закуска.
Дрейгоните пищяха с мощен крясък и прииждаха от облаците, политнали върху сребристите си криле. Зъбите им просветваха, когато светлината се отразяваше в тях.
Уипхидянците се пръснаха и опитаха да се прикрият зад огромните канари. Един от тях изрева от ужас, когато летящият звяр се спусна от небето и го изтегли от скривалището му.
Куай-Гон използва тази суматоха, за да напълни с дактил платнената торба, която беше взел със себе си. В продължение на няколко минути уипхидянците се сражаваха, крещяха и умираха на дузини сред неудържимите атаки на дрейгоните.
Изведнъж огромна сянка затъмни светлината в пещерата. Един дрейгон изписка така, че скалите около Куай-Гон потрепериха. Той се притисна към стената на пещерата.
Пред входа на пещерата чудовището се вкопчи в скалата с ноктите си. Издаде пронизващия крясък отново и Куай-Гон разбра, че са го забелязали.
Докато дрейгоните се спускаха от небето, Грелб се отдалечаваше тихичко.
Огромните космати уипхидянци танцуваха из скалите, стреляха с бластерите си и издаваха бойни викове. Доста добре отвличаха вниманието.
За щастие на Грелб младите хътяни — подобно на някои видове червеи и мекотели — бяха способни да се провират през тесни отвори и да се крият в скалните цепнатини.
По този начин Грелб бързо избяга от огромните уипхидянци и ги остави сами да се сражават с чудовищата.
Беше преполовил пътя по склона надолу, когато посмя да вдигне глава, за да погледне към океана. Дори и тогава той притискаше тежката си бластерна пушка към гърдите. Приливът наистина беше направил вълните големи и те облизваха корпуса на „Монумент“. Но изглеждаше така, сякаш Джемба беше побягнал от кораба напразно. Нямаше да бъде наводнен днес. Грелб почувства облекчение, като разбра, че все още може да достигне скалите невредим.