Зад него, на възвишението, уипхидянците все по-рядко издаваха бойните викове и се бяха отказали да стрелят с бластерите си. Грелб би потръпнал от ужас, ако знаеше какво ги е сполетяло.
Крясъците на дрейгона бяха привлекли другите от ятото. Те се сбиха за по-добра позиция, докато първият вкара издължената си сребриста глава в отвора на пещерата. Светкавици прорязаха небето зад него. По-дълги от ножове зъби блеснаха пред лицето на Куай-Гон. Той усети смрадта на мъртва риба в дъха на чудовището.
Изведнъж, насред отчаянието, Куай-Гон почувства нещо странно — слабо набраздяване на Силата. Докато се концентрираше, той набра мощ. Някой призоваваше джедай.
„Оби-Уан има нужда от мен“ — осъзна той.
Изумен, той се притисна още по-силно към стената. Налагаше се да се успокои, за да разсъждава. Момчето не би могло да го повика. Оби-Уан не беше негов падауан. Двамата не бяха свързани.
Куай-Гон не разполагаше с време да се чуди какво представлява повикът, който беше отчаян и не търпеше отлагане. Дочул шум от движение, той погледна към входа на пещерата. За няколко мига дрейгонът биеше крилете си в скалите, блокирайки изхода за бягство на Куай-Гон. После изведнъж изостави безплодните си опити.
Отдавна Куай-Гон следваше зова на Силата. Сега усети, че тя го вика. „Тичай! — заповядваше му тя. — Отиди при Оби-Уан“.
Сърцето на Куай-Гон биеше лудо. Той се затича три крачки и скочи от ръба на скалата, знаейки, че под него има стотици метра пропаст, а отдолу го чакаха остри като мечове зъбери. Въпреки това, той се довери на Силата.
Не беше прелетял и петнайсет метра. Скокът му го беше изпратил право срещу дрейгона!
Той се блъсна в гърдите на звяра с глух удар. Създанието беше мокро и хлъзгаво. Куай-Гон едва се задържа в люспестата му кожа с крайчеца на пръстите си. Разкъсаните мускули на рамото му туптяха и горяха от непоносима болка. Той успя да прехвърли краката си и да се намести като ездач върху гърба на дрейгона.
Съществото изръмжа от ужас. То беше атакувало, за да погълне джедая. Сега разтърси врат в опита си да го събори от себе си. Кряскаше непрекъснато и пляскаше с криле, спускайки се към морето.
С едната си ръка Куай-Гон стисна здраво безценната торба с дактил и се приведе към врата на звяра. Използвайки всичката Сила, която можеше да събере, той му прошепна:
— Приятелю, помогни ми. Отведи ме при пещерите. Побързай!
Дрейгоните, които ловуваха уипхидянци, чуха отчаяния крясък на животното, което Куай-Гон яздеше. Те погледнаха нагоре и видяха човека на гърба му. След това излетяха в ято, за да започнат гонитба.
Животното на Куай-Гон плесна с криле и пое към пещерите. Джедаят не беше сигурен, че може да контролира съществото дълго време, защото малкият му мозък беше изпълнен с жестокост и ръководен от неутолен глад.
Грелб се вайкаше заради смъртта на помощниците си уипхидянци, когато хвърли поглед назад към възвишението. Хиляди дрейгони се бяха скупчили там.
За своя изненада забеляза Куай-Гон Джин да скача от ръба на скалата върху гърба на един ловуващ дрейгон. Джедаят насочи животното към космическия кораб.
Челюстта на Грелб увисна и той се хвърли да търси прикритие зад една скала. Там седна, но целият трепереше. Джедаят бе жив и слизаше от планината. Това означаваше само едно. Дните на Грелб изтичаха. Джемба щеше да го убие, щом му видеше физиономията. А можеше да го умъртви бавно, просто за урок.
Не беше станал втори след Джемба, за да го победи един джедай. Беше работил толкова усилено! Всички убийства, всички мъчения на невинни, цялата печалба — не трябваше да отидат напразно.
Налагаше се сам да убие джедая, преди Куай-Гон да достигне пещерите и преди Джемба да го види.
Възможно най-бързо Грелб започна да лази между скалите.
Глава 20
В пещерите арконянците бързо линееха. Техните биолуминисцентни очи потъмняваха като гаснещи въглени.
Наблизо Клат’Ха и няколко други човеци помагаха на изтощените арконянци. Тя изглеждаше изпита и съсипана. Наистина не можеха да направят нищо за арконянците, освен да се погрижат да им е удобно.
Си Триймба не беше помръдвал от часове. Той прошепна на Оби-Уан, че пести силите си. И все пак Оби-Уан предполагаше, че приятелят му е твърде слаб, за да се движи.
Оби-Уан беше отчаян. Мразеше да седи безучастно, без да може да помогне, докато приятелят му бавно умираше. Много пъти беше помислял да изтича навън, за да намери Куай-Гон. Но той възпря подтика си. Трябваше да остане до приятеля си и да го защитава.
В отчаянието си Оби-Уан положи чело върху коленете си. Втренчи се в пода на пещерата. Какъв бе смисълът на цялото джедайско обучение? Не се беше чувствал толкова безпомощен. Нищо, научено от него, нищо, казано му от Йода, не го беше подготвило за този момент. Беше стигнал до края на всичко — вяра, надежда, самоувереност. Беше се провалил. Цял живот щеше да си спомня това — този най-черен миг.