— Собствен живот ние не живеем. Ако ученик няма да избереш, тогава с времето съдбата ще ти избере.
Куай-Гон все още не беше сигурен дали съдбата бе посочила Оби-Уан за негов падауан и дали не ги беше събрала заедно само заради това необикновено приключение. Той прие за съвпадение факта, че и той, и Оби-Уан Кеноби пътуват за Бендомиър. Все пак Йода беше изпратил момчето на Бендомиър, а заповедите на Куай-Гон идваха от Сената, от самия Върховен канцлер! Беше невероятно Йода и Върховният канцлер да са изплели тази мрежа заедно.
Но всичко това се беше случило.
И двамата пътуваха за Бендомиър, а Куай-Гон имаше тревожно чувство за тази мисия.
Съществуваше и нещо друго. Никак не беше лесно един джедай да докосне съзнанието на друг. Това беше нещо лично, като между най-близки приятели. Или между рицар и неговия падауан.
За пръв път от дълго време Куай-Гон не знаеше как да постъпи.
— Несигурна когато е пътеката, по-добре да изчакаш, така е — често му беше повтарял Йода.
Сега можеше да използва този съвет, макар да подозираше, че Йода би предпочел да приеме противоположното решение. Нямаше да предложи на Оби-Уан да стане негов падауан. Щеше да изчака.
И щеше да наблюдава. Двамата имаха различни задачи на Бендомиър, но той нямаше да отделя поглед от Оби-Уан. Една мисия не беше достатъчна, за да се изпита момчето. Щеше да има още. Само тогава Куай-Гон би могъл да каже доколко Оби-Уан е подходящ за джедай. Бендомиър щеше да го изпита, защото Оби-Уан не харесваше поставената му задача.
Куай-Гон се усмихна. Трябваше да признае, че момчето не е фермер. Беше предопределено за по-различни неща. Но дали пътят му щеше да пресече този на Куай-Гон, все още не се знаеше.
Докато не узнаеше, нямаше да избира. Момчето трябваше да е много силно, за да разпръсне сянката на предшественика си. А Занатос хвърляше дълга, черна сянка.
Куай-Гон обърна гръб на скалистия бряг и се запъти обратно към кораба. Да, щеше да наблюдава Оби-Уан.
Освен това имаше усещането, че съдбата щеше да му даде още един шанс.
Куай-Гон премина през лабиринта на коридорите в кораба и стигна до каютата на Оби-Уан. Почука на вратата.
— Влез! — извика Оби-Уан.
Момчето седеше с кръстосани крака на леглото, загледано в планинските височини.
— С радост ще напусна това място — каза Оби-Уан вместо приветствие. — Твърде много смърт видях тук.
— Добре се справи — каза Куай-Гон. — Усетих как Силата се раздвижва в теб.
— Беше… изумително — тихо изрече Оби-Уан. — Мислех, че съм прозрял мощта й. Но сега разбирам, че съм видял само една част. Години наред се смятах за достоен. Но чак когато Силата ме изпълни, осъзнах колко недостоен съм за нея.
Оби-Уан се обърна към Куай-Гон. Погледът му потърси лицето на джедая.
— Разбирате ли за какво говоря?
Куай-Гон се усмихна:
— Учиш се. И да, разбирам те.
Тишината застана между тях, но това беше успокоителна тишина. Преди Куай-Гон сякаш чуваше молбата, която Оби-Уан се бореше да сдържи. Но сега той усети само приемане на чувствата на Оби-Уан и на собствената си съдба. Още една победа за момчето. Той беше впечатлен.
— Утре би трябвало да стигнем целта си — отбеляза Куай-Гон. — Боя се, че на Бендомиър ме очаква неприятна задача.
Оби-Уан срещна погледа му. В тъмните му очи се четеше тревога. Но под това Куай-Гон усети неговата сила.
— Зная — изрече Оби-Уан. — И аз го усещам.
Послеслов
Оби-Уан беше израснал в храма на джедаите на планетата Корусант — свят, изпълнен с хора, свят, покрит с небостъргачи.
Когато „Монумент“ навлезе в атмосферата на Бендомиър, Оби-Уан се впечатли от джунглите и равнините, от огромните площи не застроена земя и от обширното море. Не беше си представял, че може да има толкова не облагородени територии на една планета.
Космодрумът на Бендомиър се състоеше от една неголяма сграда и хангар, който едва побираше товарен кораб с размерите на „Монумент“. Оби-Уан последва Куай-Гон, който слезе от звездолета.
Един планетарен полицай ги очакваше. Когато забеляза Куай-Гон, той се забърза към него.
— Добре дошли. Моята служба, разбира се, е на ваше разположение.
Куай-Гон кимна с глава.
— Можете ли да ми кажете за какво става дума? Върховният канцлер спомена, че сте помолили за помощ — конкретно моята.
— Може би това ще обясни всичко — каза полицаят.
Той връчи на Куай-Гон един плик. Джедаят го отвори и извади сгъната бележка. Докато я четеше, лицето му пребледня, а дишането му се учести.
Оби-Уан прочете бележката през рамото на Куай-Гон. В нея пишеше само: „С нетърпение очаквах този ден“. Бележката беше подписана от човек на име Занатос.