Никой не беше спечелил; и двамата бяха загубили.
Щом Оби-Уан се запъти към своето помещение, Брук се качи с асансьора към горните стаи в храма, където лечителите практикуваха занаята си. Накуцвайки, той влезе в лекарското отделение, симулирайки по-сериозни поражения, отколкото бяха в действителност. Дрехите му бяха нарязани и белязани от тренировъчния меч. От носа му течеше кръв.
Когато медиците го видяха, първите им думи бяха:
— Какво е станало?
Брук изпъшка.
— Оби-Уан Кеноби… — и се направи, че припада.
Един от лечителите го погледна и изрече отсечено към своя дроид:
— Веднага уведоми майсторите!
Глава 2
Оби-Уан си превързваше раните в стаята, когато разбра лошите новини. Той размишляваше как да впечатли Куай-Гон на другата сутрин. Мислеше как да усъвършенства бойните си умения — какво може да каже или да направи, за да убеди рицаря, че е достоен да стане негов падауан. Но точно тогава Досънт Вант донесе една информационна капсула и го запозна със заповедите.
Изведнъж всичките му планове и мечти бяха разбити на парченца.
— Виж сега, не е толкова страшно — каза Досънт Вант. Тя беше висока жена със синя кожа, с елегантна опашка на главата, която се извиваше нервно.
Шокиран, Оби-Уан се беше втренчил в заповедите. Имаше нареждане на следващата сутрин да напусне храма. Трябваше да си стегне багажа.
Заповядано бе да се яви на Бендомиър — някаква планета, за която дори не беше чувал и която се намираше във Външния пояс на Галактиката. Там трябваше да се присъедини към Селскостопанските части.
— Но аз не разбирам — глухо промълви той. — До рождения ми ден остава един месец.
— Зная — каза Досънт Вант, — но корабът „Монумент“ излита утре с хиляда миньори на борда. Не може да се бави само, защото ти имаш рожден ден.
Изумен Оби-Уан огледа стаята. Над главата му три макета на верпински изтребители хвърчаха под тавана. Сам той ги беше изработил. Антигравитационни полета ги поддържаха във въздуха, работните им светлини просветваха в пурпурно и зелено, докато кръжаха наоколо. Миниатюрни пилоти, подобни на насекоми, въртяха глави, сякаш се оглеждаха. Върху бюрото му бяха натрупани учебници и карти. Светлинният му меч висеше на мястото си на стената. Не можеше да си представи, че ще напусне тази стая. Тя беше неговият дом. Щеше с радост да я освободи само заради трудния живот на джедайски ученик. Но не и за да стане фермер!
Нямаше да бъде рицар! „Брук беше прав“ — с горчивина си помисли Оби-Уан. Йода се опитваше да го успокои.
Изненадата и отчаянието го накараха да се почувства много зле. Той вдигна поглед към Досънт Вант.
— Все още мога да стана рицар джедай.
Досънт Вант нежно докосна ръката на Оби-Уан. Тя се усмихна, разкривайки острите си зъби. После поклати глава.
— Не всеки е предопределен за воин. Републиката има нужда и от лечители, и от фермери. Със своите умения ще можеш да лекуваш реколтите. Талантът ти ще помогне да има храна за всички светове.
— Но… — Оби-Уан искаше да каже, че се чувства измамен. Имаше право на още четири седмици. — Това е работа за неспособни, за онези, които са твърде слаби, за да бъдат рицари. Освен това утре Куай-Гон ще избира падауан. Учителят Йода каза, че трябва да се бия за него.
Досънт Вант поклати глава.
— Това е било, преди учителите да разберат за побоя над Брук. Наистина ли си мислеше, че лечителите ще премълчат постъпката ти?
Докато ужасът нарастваше, Оби-Уан осъзна какво се е случило. Брук му беше поставил капан и той падна право в него. Искаше да протестира, да каже, че е невинен. Дуелът беше честен. А лечителите? Брук не беше чак толкова зле — освен ако не е преувеличил всичко.
— Не за първи път позволяваш на гнева да надделее у теб — каза Досънт Вант. — Но дано да е за последен. — Тя кимна отсечено. — Сега се опитай да не изглеждаш толкова тъжен. Тази вечер трябва да си стегнеш багажа и да се сбогуваш с приятелите си. Галактиката е огромна. Ще искат да те видят, преди да заминеш.
Тя си тръгна като затвори вратата след себе си. Оби-Уан остана сам и в стаята се чуваше само звукът от макетите от изтребителите.
Нямаше какво друго да направи, освен да си събере нещата. Оби-Уан се почувства съсипан и го обхвана срам, че трябва да се сбогува. Но не можеше да постъпи така с Гейрън Мулн и Рийфт, нито с най-добрата си приятелка — Бант. Те щяха да се разтроят, щяха да се почувстват наранени, ако си тръгнеше тайно. Не беше редно да го прави така. Приятелите му щяха да го питат къде отива. Щом им кажеше, че е получил заповед да се присъедини към Селскостопанските части, мълвата щеше да плъзне. Представяше си как някои щяха да се смеят. Нямаше нищо, което можеше да каже или направи, за да изчисти името си.