Защото истината бе, че ако Брук беше поставил капана, той беше влязъл в него съвсем по собствена воля. Сляпо и без умисъл, навярно. Но именно неговата воля го беше довела дотам. Що за джедай щеше да бъде, ако се подвеждаше от номерата на глупак като Брук?
Оби-Уан се отпусна върху кушетката. Той беше разочаровал учителя Йода. Беше стъпкал последния си шанс, като позволи на гнева да замъгли съзнанието му. Сега най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. След всички тези години на обучение той не беше достоен да бъде рицар джедай.
Йода често му повтаряше, че гневът и страхът го теглят силно, че ако не се научи да ги контролира, те ще го поведат по пътека, по която не желае да тръгва.
— Сприятели се с тях — беше го посъветвал Йода. — Погледни ги в очите. Превърни грешките си в свои учители. Само така те няма да те управляват. Ти ще ги управляваш.
Мъдростта на Йода се беше пропила в сърцето му. Как можа да не се вслуша в нея?
Дочу, че останалите се готвят за сън. Разменяха се пожелания за лека нощ. Най-накрая осветлението бе изключено и тишината завладя коридорите.
Оби-Уан усети, че е заобиколен от миролюбивата енергия на спящите ученици. Но тя не утеши разбунената му душа. Съучениците му можеха да почиват спокойно. Те нямаха мисли, които да ги измъчват. Оби-Уан се въртеше в постелята си, неспособен да пропъди образа на триумфиращото лице на Брук, когато е научил за съдбата на Оби-Уан.
На вратата се почука тихо. Оби-Уан колебливо се надигна и отвори. Бант стоеше безмълвно и само го гледаше. Младата каламарянка бе облечена в зелена роба, която контрастираше с кожата й с цвят на сьомга. Дрехите й носеха уханието на влага и сол, защото идваше от помещение, в което се поддържаше влажност като на бриз от топло море. Дребна за десетте си години, тя го наблюдаваше с големите си сребристи очи.
Бант огледа обгарянията и синините му, а изражението на лицето й казваше: „Пак си се бил!“ После погледът й се плъзна покрай него към приготвения му багаж на пода.
— Нямаше ли да се сбогуваш? — промълви тя, като примигна, за да спре огромните сълзи. — Щеше да си тръгнеш просто така?
— Изпратиха ме в Селскостопанските части — каза Оби-Уан, надявайки се, че тя ще разбере колко унизително е това за него. — Исках да ти кажа довиждане, но…
Тя поклати глава.
— Чух, че заминаваш за някаква планета, наречена Бендомиър.
Значи вече всички знаеха! Оби-Уан кимна, а Бант се приближи към него, за да го дари с несръчна прегръдка.
— Да, там отивам — каза й той и я прегърна. „Съдбата ми е решена — помисли си в отчаяние. — Ще стана фермер.“ Това първо сбогуване щеше да бъде последвано от други. Не можеше да го избегне.
Бант се намръщи и отстъпи назад.
— Ще бъде опасно. Не ти ли казаха, че ще е опасно?
Оби-Уан поклати глава.
— Става дума за селскостопанските части. Какво опасно може да има?
— Не можем да знаем — отвърна Бант.
— Но ще узнаем — меко добави Оби-Уан.
Това беше изречение, което бяха чували неведнъж от учителите, когато от тях се изискваше да изпълнят задача, чието значение не можеха да разберат.
— За теб мъчно ще ми е — рече Бант, наподобявайки странния начин на изразяване на Йода. Тя примигна, за да скрие сълзите си.
— Съжаление изпълва ме — отвърна Оби-Уан. Той се опита да се усмихне, но не успя. В отговор Бант го прегърна още веднъж, после побърза да се отдалечи.
Глава 3
С помощта на джедайското лечителско изкуство и чудотворните мехлеми в храма, изгарянията и отоците на Оби-Уан Кеноби бяха излекувани до сутринта. Но болката в сърцето му не се беше притъпила. Той поспа малко и се събуди доста преди зазоряване.
Сбогува се с Гейрън Мулн и Рийфт — момчета от две различни части на галактиката, които бяха станали неразделни, откакто се бяха запознали в Храма на джедаите.
По време на закуската Рийфт, който беше дреселянец с прекалено набръчкано лице, не спря да повтаря на всички:
— Не съм лаком, но може ли да ми дадеш месото си? Не съм лаком, но… — докато сочеше недвусмислено към парче сладкиш или питие. Макар Оби-Уан да не беше вечерял предишния ден, той му даде всичко. Бант благосклонно отдели половината от сладкиша си. С тази сива кожа и с безбройните си бръчки дреселянците можеха да изглеждат ужасно тъжни, ако не получават това, което искат.
— Няма да е толкова зле — каза Гейрън Мулн на Оби-Уан. — Поне тръгваш на пътешествие.
Гейрън Мулн не умееше да седи на едно място. Йода вечно му даваше допълнителни упражнения за неподвижност.