Тук знанието се постигаше толкова лесно. Но когато ставаше дума за сърцето, всичко се превръщаше в мистерия.
Куай-Гон си каза, че е избрал правилното решение. Единственото решение. Момчето се биеше добре, но прекалено свирепо. А в това се криеше опасност.
— Не съм отговорен за момчето — каза Куай-Гон на глас.
— Дали си сигурен? — запита го Йода зад гърба му.
Куай-Гон стреснато се обърна.
— Не те чух — вежливо каза той.
Йода пристъпи навътре в залата с небесната карта.
— Една дузина момчета се биеха за теб. Ако днес не избереш падауан, мечтите на поне едно от тези момчета ще умрат.
Куай-Гон разгледа с въздишка една ярка червена звезда.
— Догодина ще има повече момчета. Вероятно тогава ще си избера падауан.
При посещенията си в Храма Куай-Гон ценеше високо времето, прекарано с Йода. Но сега му се искаше учителят да си тръгне. Нямаше желание да разговарят. Но знаеше, че Йода няма да си отиде, докато не постигне своето.
— Вероятно — съгласи се Йода. — А вероятно отново няма да искаш. Защо не вземеш младия Оби-Уан? Добре се сражава той.
— Въртеше меча… свирепо — отбеляза Куай-Гон.
— Да — каза Йода. — Подобно на едно момче, което познавах преди доста време…
— Недей! — прекъсна го Куай-Гон. — Занатос вече го няма. Не искам да ми се напомня.
— Не говоря за него — отвърна Йода. — За теб говорех аз.
Куай-Гон замълча. Йода го познаваше твърде добре. Не можеше да спори с него.
— Могъщ в Силата е той — отбеляза Йода.
— Но е гневен и неспокоен — добави Куай-Гон, в гласа му се прокрадна нотка на раздразнение. — Има вероятност да се обърне към Тъмната страна.
— Не всички гневни млади хора към Тъмната страна се обръщат — заяви спокойно Йода. — Не и ако подходящ учител имат.
— Няма да го взема, майстор Йода — каза равно Куай-Гон. Той знаеше, че Йода ще усети непреклонната му воля в думите.
— Много добре — започна Йода. — Но само по силата на случайността ние живеем своя живот. Ако ученик ти не вземеш, след време може би съдбата ще ти избере.
— Възможно е — съгласи се Куай-Гон. Той се поколеба. — Какво ще стане с момчето?
— В Селскостопанските части ще работи той.
Куай-Гон изсумтя.
— Фермер ли? (Каква загуба на способности!) Кажи му… че му желая успех.
— Твърде късно — каза Йода. — На път за Бендомиър е вече той.
— Бендомиър ли? — изненадано попита Куай-Гон.
— Мястото познаваш ли?
— Дали го познавам? Сенатът ме помоли да отида там. Тръгвам сега. Ти си знаел това, нали? — Куай-Гон подозрително огледа младия майстор.
— Хм… — започна Йода. — Не знаех. Но това е нещо повече от съвпадение. Необичайни са пътищата на Силата.
— Но защо прати момчето на Бендомиър? — попита Куай-Гон. — Това е жесток свят. Ако времето не го убие, те ще го направят. Ще са му нужни всичките способности, само за да запази живота си, да не говорим за Селскостопанските части.
— Да, така реши Съветът — Каза Йода. — Да се отглежда реколта на Бендомиър, може би, не е лесно. Но е добро място един млад джедай да израсне.
— Ако не загине — изръмжа Куай-Гон. — Вероятно имаш по-голяма вяра в него от мен.
— Да, това е моята мисъл — изговори учителят Йода с усмивка. — Внимателно да слушаш трябва.
С въздишка на раздразнение Куай-Гон насочи вниманието си към звездите.
— Може да разглеждаш звездите, Куай-Гон — каза Йода, докато излизаше, — те ще те научат на много неща. Но дали ще е това, което имаш нужда да знаеш?
Глава 6
„Монумент“ беше стара корелианска баржа, надупчена и наранена от метеорити. Имаше формата на люлка, а в предната й част бяха прикрепени дузина товарни контейнера, които щеше да бута до Бендомиър. Това беше най-грозният, най-мръсният кораб, който Оби-Уан си беше представял някога.
Ако отвън беше грозен, то отвътре беше развалина. Разнебитените му коридори миришеха на прах от мините и на пот от телата на множество различни същества. Ремонтните табла бяха оставени отворени и затова кабели и хидравлични маркучи — червата на кораба — се изсипваха като от отворена рана.
Огромните хътяни се плъзгаха като гигантски голи охлюви навсякъде из „Монумент“. Уипхидянци задръстваха коридорите с лепкавата си козина. Високи арконянци с триъгълни глави и лъщящи очи се движиха на малки групи.
Оби-Уан се луташе замаяно с багажа си в ръце. На дока нямаше никой, който да го упъти. Изглежда, не го забелязваха. Мрачно осъзна, че беше забравил информационната капсула, която Досънт Вант му беше дала. В нея беше номерът на каютата му.