Преди да излезе от храма „Ма-Тзу“, той го дари с доста пари, с които да поправят „планината“ — покрива на храма. Там живееха духове, ето защо покривът и таванът на всеки китайски храм бяха украсени с фрески на тигри, герои, богове и дракони. Пао поиска върху покрива на храма „Ма-Тзу“ да бъдат изрисувани още тигри.
После излезе от храма, за да се върне в имението си и веднага да се захване с убийството на жената на Франк ди Палма.
Планът на Ди Палма се обърка от самото начало.
Когато слънцето се показа над близката планина Йангминг, той седеше на задната седалка на сив кадилак, паркиран на мръсния път край имението на Пао. Какво го накара да си мисли, че ще се справи? Трябва да беше откачил. Той и момчетата бяха в клопка. Не можеха да продължат напред, не можеха и да се върнат назад.
Пред него се намираше малката армия на Лин Пао. Числено ги превъзхождаха с шест-седем към едно. Зад тях в бързите си коли се приближаваха тайванските полицаи, които водеха със себе си Нелсън Бърлин, Дейв Стам и господ знае колко оръжие.
Десет минути след като Пао пристигна у дома си, две коли спряха на метри от луксозното му имение. Напрегнатият Ди Палма седеше в първата кола. Китайският шофьор пред него, набит, къдрокос младеж, нервно стискаше волана.
Бенджи седеше до шофьора с узи в дясната си ръка, насочено към бедрото на шофьора. На таблото пред момчето имаше радиостанция. Тод седеше на задната седалка до Ди Палма. Трима от „Нефритовите орли“ и вторият шофьор, изпратен от Лин Пао, седяха във втората кола, тъмнозелено елдорадо. Телохранителите видяха двете коли, смъкнаха автоматичните си пушки и изчакаха приближаването им.
Ди Палма водеше само половината от силите си. Трима от „Нефритовите орли“ останаха на самолета да охраняват Бърлин, Стам и двамата пилоти. Други трима, заедно с Тод и Бенджи, тръгнаха от летище „Чанг Кай-ши“ с Ди Палма и двамата шофьори на Пао. Беше ясно, че Тод може да влезе в имението само чрез силите, които носеше у себе си от четиристотин години.
Само за минути нещата се объркаха.
Новините дойдоха по радиостанцията на Бенджи. Властите на летището успели да си пробият път и да се качат на самолета на Бърлин. Самолетът трябвало да бъде почистен и зареден с гориво. Трябвало да се провери дали не е заразен. Такива били законите. Нито Бърлин, нито Дейв Стам си направиха труда да им кажат за това в Ню Йорк.
Ди Палма се обърна към Бенджи:
— Кажи на момчетата да не се съпротивляват. Не е нужно да ги застрелят.
Изнервеният младеж каза:
— Сигурен ли си? Бърлин ще надуе гайдата и всички ченгета ще хукнат по петите ни. Моите момчета ще ги задържат, ако наредиш.
Мълчаливият Тод погледна към Ди Палма, който отсече:
— Никаква съпротива. Не мисля да откупувам пет минути живот за Жан с цената на техния живот. Просто ще опитаме да се справим с Бърлин и с тайванската полиция.
Не забеляза усмивката на сина си.
Между другото Бенджи беше прав. Секунди по-късно мъжки глас, който се представи за тайвански полицейски капитан, заговори на английски по радиостанцията и нареди на Ди Палма, нарече го по име, да се предаде. Ако не го направи, той и хората с него рискуват да бъдат застреляни на място. Когато Франк отказа да отговори, капитанът каза:
— Тръгваме след вас.
Ди Палма бе твърде уморен. От тревоги за Жан не успя да поспи в самолета. Страхуваше се да попита Тод за съдбата й. Докато нямаше информация, тя все още беше жива в съзнанието му.
Бенджи и другите момчета от „Нефритовите орли“ нямаха проблеми със съня. Ди Палма реши, че те могат да спят и прави в хамак. Тод изкара пътуването сам в задната част на самолета, седеше до аварийния изход с един от средно дългите мечове на баща си.
Франк знаеше, че той се подготвя духовно за битката. Подготвя се да отмъсти за онази ужасна нощ преди четиристотин години.
Дейв Стам стана верен почитател на Тод. След като видя уважението, което внушаваше на „Нефритовите орли“, Стам се опита да разпита Ди Палма за него. Той обаче отказа да разговаря за сина си.
Междувременно сприхавият Нелсън Бърлин не обръщаше внимание на спътниците си. Гледаше свирепо всички, които се приближаваха до него, ругаеше изнервените пилоти и през повечето време от полета стоеше заключен в малката тоалетна, където от яд накъса дузини тоалетни кърпички. Когато спътниците му получеха зов от природата, им трябваше доста време да го убедят да отвори вратата.