— И те не го направиха.
Ди Палма кимна.
— Веднага отказаха. Това означаваше да признаят, че са сгрешили. Освен това щеше да опетни образа на Чанг Кай-ши.
— Не можем ли все пак да направим нещо? — попита тя. — Защо просто не разкажеш историята и да очистиш името на Сървис?
Той поклати глава.
— Не е същото. Научих, че той е обичал Китай. Обичал е страната повече от самите китайци. Исках името му да се изчисти сред китайците, от китайците. Исках Мартин Маки да почива в мир. На този етап не трябваше да съобщавам факти, че е вършил разни мръсотии, че е вземал подкупи. Дължах му го.
Той погледна към Жан.
— Смъртта му беше ужасна.
— Знам — отвърна тя. — Някакъв малък педал го накиснал. Разбирам.
— Точно така. Но за да вземеш, трябва да дадеш. Китайците се съгласиха да променят досието на Сървис. Официално той вече не е убиец. Официално е невинна жертва на социалистическа конспирация, за която тайванското правителство съжалява и е доволно да помогне доколкото може. Името му ще бъде чисто.
— Ами Маки?
— Тайванците ще използват влиянието си в хонконгската полиция, за да не се разгласява личният му живот. Същото се отнася и за парите, които е вземал. Остава си с чисто досие.
— Значи ти получи каквото искаше?
— Както казах, трябва да дадеш, за да вземеш. В замяна на това обещах на тайванците да не се занимавам с Бърлин и сестра му. Да не се занимавам с това до края на живота си.
Погледна през прозореца.
— Тод и Бенджи ме научиха на някои неща за верността. В наши дни това е загубена кауза. Но тези двамата! Исусе, винаги когато се сетя за тях ми настръхва косата. Наистина ми показаха нещо.
— За Маки разбирам — каза Жан. — Но Том Сървис… Какво му дължиш?
— Разрових се в живота му. Прочетох писмата до семейството му, до китайски и американски приятели, до колеги мисионери, до вестниците. Успях да открия някои стари китайци в Тайван, които още го помнят. Семейната адвокатска фирма пази документите, така че аз знам какво си мислят за него хората, които са го познавали. Мисионерите също пазят някои документи. Том Сървис е бил много специален човек. Някой трябваше да се изправи и да каже, че животът му не е минал напразно.
Просълзена, тя го целуна по бузата.
— Обичам те. И днес разбирам защо.
Той се намръщи.
— Какво има?
Ди Палма посочи.
— Там долу. Това не е ли…
— Боже, прав си. Това е Тод. Господи, той носи куфар! Къде отива?
— Не знам.
— Франк?
Долови тревогата в гласа й и бързо се обърна. Тя сочеше към празното място на стената отдясно.
Един от мечовете бе изчезнал.
Ди Палма се загледа към празното място.
— Онзи, който Тод използва, за да убие Черния генерал, е изчезнал. — Погледна през прозореца. — Куфарчето показва, че този път заминава за дълго. Исусе, дано да греша! Обичам това момче. Господи, поглежда нагоре! Сякаш се сбогува.
Ди Палма се опита да отвори прозореца, но той не помръдна. Извика Тод по име, но той се скри в спускащия се мрак.
Жан прошепна:
— Той свърши каквото имаше да върши тук. Предполагам, че кармата му е изпълнена. — Зарови лице в гърдите на Ди Палма и заплака. — Бедното момче. Бедното момче!
Известно време мълчаха.
Накрая Ди Палма попита:
— Ако кармата му е изпълнена, защо е взел меча?