Въпреки късния час една фабрична сграда работеше с пълна пара. В мръсните счупени прозорци се виждаше светлина и се чуваше виенето на машините и генераторите. Индиецът, който бе началник-смяна, псуваше работниците на тагалонг, английски и бенгалски. Както казваше Хузиана, когато работиш в „Таалтекс“, гадостите започват в деня, в който те наемат, и свършват, щом се строполиш мъртъв.
Зад портата Баколод вдигна пазарската си торба и тръгна към площадката. Изведнъж замръзна и погледна вляво. С разтуптяно сърце се ослушва няколко секунди, после бързо се върна назад и едва не се препъна.
Скри се в сянката, напипа бамбуковата си броеница, увиснала от врата му, и видя как количката за голф с двама мълчаливи пазачи се появява на площадката. Той ги познаваше и ги ненавиждаше. Единият, Еди Пасиг, беше злобен кльощав дребосък. Глупав малък жабок, който постоянно го дразнеше заради сцепеното му небце, имитираше го и се хилеше сякаш това бе най-смешното нещо на света. Пасиг, който знаеше за епилепсията му, го беше кръстил Гърчавия.
Другият пазач беше Фреди Бонифацио, силен, кривокрак мелез между китаец и филипинка, най-добрият бейзболист на „Таалтекс“. Славеше се и като голям женкар. Той беше и най-добрият слушател, когато Пасиг имитираше Леон Баколод. В момента двамата гадняри бяха последните, които искаше да види.
Очите му проследиха малкото превозно средство, докато то бавно обиколи стълба. И тогава количката спря. Разтревоженият Баколод разтърси глава.
Наблюдаваше как Бонифацио излиза от количката, изплюва се в мръсотията, а после вади цигари от джоба на ризата си. Беше с гръб към Леон, който с всяка секунда ставаше все по-неспокоен и уплашен.
Остра болка в корема на подпалвача го събори на колене. Очите му се напълниха със сълзи и той захапа палеца си, докато усети вкус на кръв. После, стиснал разпятието на броеницата си, започна безспир да повтаря името на Девата. Ако нещо се провалеше, китаецът със сигурност щеше да го убие.
В другия край на площадката, на половината път между тази открита площ и женските бараки, имаше малък склад за инструменти. Именно към него се беше отправил Баколод; трябваше да стигне дотам колкото може по-бързо. Пресичането на площадката щеше да му спести време. Така можеше да избегне патрулите.
Пасиг и Бонифацио обикновено правеха един кръг около площадката на всеки четиридесет минути, после насочваха количката си към електростанцията. През последната седмица Леон следеше по-внимателно обиколките на двамата. Забеляза, че те избягват заобиколните маршрути и забавянето. Не видя никакви изненадващи ходове. Двата конски задника бяха съвсем предвидими. До тази вечер.
Сега изведнъж измениха маршрута си без особена причина — просто единият искаше да запали цигара. Нарушиха навиците си и накараха Баколод да се разтрепери. Съвсем го объркаха. Помисли си за сладкодумния китаец. По-добре да си мишка в устата на котката, отколкото пленник в ръцете на Триадата. Болките в стомаха му се усилиха.
После видя жените. Три млади филипинки в далечния край на площадката. Слаби и грациозни в летните си рокли, трите изведнъж спряха, а смехът им огласи нощта с приятни звуци. Бяха свършили нощната си смяна и се връщаха в бараките.
Бонифацио им извика. Бонифацио, женкарят, който, макар че имаше съпруга и три деца, винаги беше готов за бягане в хоризонтално положение. Жените от „Таалтекс“ спряха и се обърнаха към него. Пазачът сви ръце пред устата си и им извика нещо на испански. Двете махнаха с ръце и отхвърлиха задявките му. Третата дори не му и отвърна. Секунди по-късно и трите продължиха по пътя си.
Отказът им като че ли окуражи Бонифацио. Той се върна в количката за голф, настани се и посочи към жените. Усмихна се и потри ръце, докато приятелчето му Еди Пасиг зави обратно и подкара след „сладурчетата“, както Бонифацио наричаше жените. Леон Баколод въздъхна. Бързо се изправи на крака, прекръсти се и благодари на Девата. Тя пак го спаси от враговете му. После взе пазарската си торба. Стисна броеницата и излезе на площадката.
Умът му казваше: „Бягай. Бягай към складчето. Знаеш какво ще ти направи китаецът, ако се провалиш“.
Но той си наложи да върви бавно. Не трябваше да привлича вниманието. Не и докато носеше половин галон бензин.
Да предположим, че пазачите или някой друг надуши бензина. Ами ако започнат да задават въпроси? Отговорът на Баколод щеше да е някоя убедителна лъжа. И надеждата да му повярват.