Ако това станеше, трябваше да се откаже от пожара. Даже мисълта за пожар, след като забележат бензина, би била лудост. Баколод не беше толкова тъп. Щеше да се наложи, разбира се, да обяснява на китаеца злополучния обрат на събитията. И също да се надява, че той ще му повярва.
Излезе от площадката, стъпи върху чакълената пътечка и се скри в сенките. Сега вече побягна. Секунди по-късно стигна до складчето за инструменти, останал без дъх, леко замаян. С ръка на бравата той се огледа и се дръпна, когато чу кучешки лай в далечината. Но не видя никого. Влезе в малкото тъмно складче и бързо затвори вратата зад себе си.
Складчето миришеше на машинно масло, на влажни дървени трици, мокри черги, на човешка и животинска урина. Тясното пространство бе претъпкано с повредени инструменти — счупена стълба, остарели машинни части, стари ботуши, повредени пишещи машини, изпоцапани кафеварки и празни кислородни бутилки. Мръсотия, помисли си Баколод. Скривалище за боклуци.
Единственият прозорец без стъкло гледаше към женските помещения — двуетажни дървени бараки, оградени с бодлива тел, някога обитавани от войските на Шестнайсета имперска дивизия от японската армия. В бараките, където работеше нощната смяна, се виждаха светлини.
Една от бараките беше съвсем тъмна. Баколод я оглежда няколко секунди, после се пресегна за пазарската си торба. Нямаше време за губене.
Когато лунната светлина освети гърба му, той съблече боксьорските си шорти, после извади сутиена и синята рокля от торбата. Облече ги. Ръцете му се потяха; спря, за да ги изтрие в ризата си. Ставаше твърде нервен и имаше опасност да получи пристъп.
Нахлузи страстните лачени обувчици, черната найлонова перука. Сложи си позлатената гривна и малко тоалетна вода, някакъв евтин боклук, купен от един аптекар в Китайския квартал. Момичетата от „Таалтекс“ не можеха да си позволят скъпи парфюми.
Отвори червената кожена чантичка, извади малко огледало, пудра и коралово червило, взето на заем от Хузи. Клекна под прозореца и постави огледалото така, че луната да го освети. Внимателно начерви устните си. Сложи пудра на бузите и тъмнокафяв молив за вежди. Свърши и погледна новото си лице в огледалцето. Усмихна се.
Скри униформата и обувките си. Пъхна ги под изцапан с боя брезент. Портфейлът, часовникът и броеницата се побраха в червената чантичка. Щеше да рискува — надяваше се, че няма да открият дрехите му. Нямаше избор. Но защо да рискува да изгуби парите и часовника си? Или бамбуковата броеница, благословена от Негово Преосвещенство кардинал Син2, най-светия мъж във Филипините.
Застанал край прозореца, Баколод опипа зърната на броеницата и с разширени непремигващи очи се взря в бледата сребърна луна. После, опрял гръб о стената, той се заслуша в шума на водопадите и си пое дъх. Пенисът му бе твърд като скала.
Излезе от складчето с името на Девата на уста.
2.
Манила, 11:45, същата нощ
Разтревожената Анджела Рамос реши, че информаторката й се е уплашила и няма да посмее да се появи. Информаторката се казваше Елизабет Куан, 24-годишна компютърна операторка от „Таалтекс“, която твърдеше, че притежава доказателства, че компанията пере пари за мощен тайвански наркобарон, известен като Черния генерал.
Мисълта да му се противопостави плашеше Елизабет Куан. Анджела Рамос също се чувстваше безсилна. Черният генерал си бе пробил път нагоре със зъби и нокти от кошмарните шанхайски бордеи и от Златния триъгълник, където се произвеждаше опиум. Сега стоеше начело на азиатския подземен свят. По пътя нагоре се бе прославил със своята жестокост и двуличност.
Дребничката, пресипнала госпожица Куан обаче имаше причина да се разбунтува. Тя бе изнасилена в компютърната зала от двамата си надзиратели. И двамата мъже си направили снимки, докато я изнасилвали, и ги показваха на колегите си. Жената искаше да си отмъсти.
Тя не разказа за нападението нито на шефовете в компанията, нито на полицията. Сексуалният тормоз от страна на надзирателите, особено по време на нощните смени, бе обичайна практика. Работничките наричаха „Таалтекс“ „Дюшечената компания“, защото често им поставяха условие да лягат или да се измитат. И тъй като не можеха да си позволят да изгубят работата си, те доста лесно можеха да бъдат сплашени.