Урсула Ле Гуин
Сили
Първа част
1
— Не говори за това — предупреди ме Салло.
— Но ако се случи? Както когато видях снега?
— Тъкмо за това не бива да го споменаваш.
Сестра ми ме прегърна и ме залюля. Седяхме на училищния чин. Топлината на тялото й и ритмичното полюшване ме успокоиха и аз се сгуших в нея. Непрестанно си припомнях онова, което бях видял, ужасното вълнение, което бях изпитал, и съвсем скоро заговорих отново:
— Но аз трябва да им кажа! Това беше нападение! Те ще предупредят войниците да са нащрек!
— Но първо ще те попитат — кога?
Това ме поотрезви.
— Е, поне ще са готови.
— Ами ако не се случи още много време? Ще ти се ядосат заради фалшивата тревога. Ако пък се случи й градът наистина бъде нападнат от вражеска армия, ще искат да им кажеш откъде си го знаел.
— Ще им кажа, че съм си го спомнил!
— Не! — Салло завъртя глава. — Никога не казвай на никого за това как си спомняш разни неща. Ще заявят, че имаш сила. А те не обичат хората, които имат сила.
— Но аз нямам никаква сила! Просто си спомням неща, които ще се случат!
— Зная. Но послушай ме, Гавир, наистина не бива да разговаряш с никого за това. С никого освен с мен.
Когато Салло произнася името ми с такъв нежен глас и ми казва, че трябва да я слушам, винаги го правя.
„Послушай ме“ и „наистина“ е достатъчно, за да не споря повече с нея.
— Дори на Тиб?
— Дори на Тиб. — Овалното й мургаво лице бе съвсем сериозно, черните й очи ме гледаха строго и внимателно.
— Защо?
— Защото само двамата с теб сме хора от Блатата.
— И Гамми!
— Тъкмо Гамми ми каза това, което ти казвам. Че хората от Блатата владеят разни сили и гражданите се страхуват от тях. Ето защо никога не бива да говорим за неща, които те не умеят. Опасно е. Много опасно. Обещай ми, Гав.
Протегна ръка, с извърната нагоре длан. Пъхнах моята мъничка ръка в нейната и я стиснах.
— Обещавам — рекох, а тя отвърна почти шепнешком:
— Чух.
В другата си ръка държеше малката фигурка на Енну-Ме, която носеше на шията си.
Целуна ме по челото, а после ме бутна толкова силно и неочаквано, че едва не паднах от чина. Но не се разсмях — все още бях под впечатление на ужасното видение и исках да говоря за това, да се провикна пред всички: „Внимавайте, внимавайте! Идат войници, враговете приближават под зелени знамена и искат да подпалят града ни!“ Вместо това седях и люлеех крака, смълчан и тъжен.
— Хайде, разкажи ми пак — подкани ме тя. — Всичко, до най-малката подробност.
Точно това исках. Описах й пак картината на тичащите по улицата войници.
Понякога нещата, които си спомням, носят със себе си спотаени чувства, сякаш вече съм ги преживял, като подарък, който притежавам и мога да изваждам и разглеждам — като орловото перо, което ми подари Явен-ди. Така е например с първата картина, която си спомних, тази с тръстиките и водата. Никога не съм разказвал за нея на никого, дори на Салло. Всъщност няма много за разказване, само сребристосиня вода и разлюлени от вятъра тръстики, ярка слънчева светлина и синкав хълм в далечината. Имам още един спомен, който пазя за себе си — на мъж в сенчеста стая с висок таван, който се обръща и произнася името ми. За него също не съм разказвал на никого.
Понякога ме спохождат малко по-различни спомени, или видения, предсказания, наречете го както щете, както когато си спомних как Баща ни се прибира от Пагади и конят му накуцва, само дето той още не се беше върнал. Дойде си чак идното лято и беше тъкмо както си го бях спомнил, защото конят наистина куцаше. Веднъж си припомних как всички градски улици се покриват с бяла пелена, а също и покривите, и въздухът се изпълва с мънички бели птички, които пърхат и се спускат към земята. Дощя ми се да разкажа на всички за това, толкова бе удивително, и го направих. Повечето дори не ме изслушаха. Трябва да съм бил само на четири или пет. Но по-късно, към средата на зимата, наистина заваля. Всички излязоха навън да видят снега, защото такива неща се случват в Етра веднъж на сто години, така че ние, децата, не знаем как се нарича това чудо. Гамми ме попита: „Това ли видя? Така ли изглеждаше?“ А аз й казах, на нея и всички останали, че точно това съм видял. Само тя, Тиб и Салло ми повярваха. Навярно тогава Гамми е казала на Салло това, дето тя ми рече сега, да не говоря за нещата, които си спомням, преди да са станали. Гамми беше стара и болна и умря през пролетта след снежната зима.