— Ще се оправиш — увери ме. — Кораво хлапе си. Кой те подреди така, между другото?
Повдигнах рамене.
Той ме погледна внимателно, кимна и повече не заговори за това. Двамата с него бяхме роби, живеехме в свят, където мълчанието беше за предпочитане.
Ремен не ми позволи да напусна лазарета тази сутрин: каза, че нашата Майка ще дойде да ме навести — мен и Мив, — и аз останах да седя в леглото и да се любувам на синините и цицините си. Когато ми омръзна да ги разглеждам и опипвам, започнах да рецитирам откъси от „Обсадата и падането на Сентас“. Малко преди обед Мив най-сетне се събуди и отидох да си поговоря с него. Беше замаян и изглежда, не осъзнаваше къде е и какво става. Погледна ме и ме попита защо сме двама.
— Двама какво? — попитах, а той отвърна:
— Двама Гавовци.
— Вижда двойно — обясни Ремен, който тъкмо бе влязъл. — Случва се при удар по главата. Господарке! — Той се наведе в почтителен поклон и аз също, защото беше дошла нашата Майка.
Тя прегледа Мив много обстойно. Обърна внимание на голямата подутина отстрани на темето, надзърна в ухото от същата страна и опипа лекичко скулите. Имаше загрижен вид, но накрая каза:
— Мисля, че се връща. — Гласът й беше нисък и топъл и тя се усмихна. — Нали, малък Мив? Връщаш ли се при нас?
— Бучи-и-и — оплака се той, мижеше. — Око ще дойде ли?
Ремен, потресен от поведението му, се опита да го накара да се държи с нужната почтителност, но нашата Майка го спря с жест.
— Още е мъничък. Радвам се, че реши да се върнеш при нас, мъничето ми. — Подържа го още малко, опряла буза в косицата му, после го сложи в креватчето и рече:
— Спи сега, а като се събудиш, сестра ти ще е тук.
— Добре — избъбри с тъничкото си гласче Мив и затвори очи.
— Какво агънце — въздъхна нашата Майка и погледна към мен. — А, вече си станал и ходиш, това е много добре. — Наистина приличаше малко на дъщеря си Астано, но беше по-едра и излъчваше власт и сила. Погледът на Астано беше срамежлив, този на нашата Майка — уверен. Веднага сведох очи.
— Кой ти направи това, момче? — попита тя.
Да не отговоря на стария Ремен беше едно. Съвсем друго бе да не отговоря на нашата Майка.
Последва напрегната пауза. Накрая промърморих единственото, което ми хрумна:
— Паднах в кладенеца, господарке.
— О, я стига — смъмри ме тя, но изглеждаше озадачена.
Продължавах да мълча.
— Ти си много несръчно момче, Гавир — каза тя с мелодичния си глас. — И много храбро. — Огледа раните и цицините ми. — Мисля, че няма нищо сериозно, Ремен. Как е ръката? — Тя взе ръката ми и огледа изкълчения пръст. — Ти си книжник, нали? Е, няма да можеш да пишеш известно време. Но Еверра ще ти намери някое друго занимание. Хайде, можеш да си вървиш.
Поклоних се припряно, благодарих на стария Ремен и излязох. Намерих Салло и докато се прегръщахме и тя ме разпитваше как съм, побързах да й кажа, че нашата Майка ми знае името, знае кой съм и ме е нарекла книжник!
Не посмях да кажа, че ме е нарекла храбрец. Беше твърде хубаво, за да е за вярване.
Бях гладен, но когато се опитах да хапна, главата отново ме заболя и Салло ме отведе в спалнята и ме сложи да легна. Прекарах следобеда и нощта в безпаметен сън. Когато се събудих, направо умирах от глад, но иначе се чувствах съвсем оздравял. Сотар обаче ми каза, че съм изглеждал, сякаш са ме оставили на милостта на враните на някое бойно поле.
Бях отсъствал от занимания само два дни, но ме посрещнаха, сякаш ме е нямало месеци. Аз се чувствах по същия начин. Учителят хвана ранената ми ръка с дългите си силни пръсти и я погали.
— Когато оздравееш, Гавир, ще те науча да пишеш красиво и четливо — обеща ми. — Край на драсканиците в тетрадката. Съгласен? — Усмихваше ми се и по някаква причина това ме накара да се почувствам щастлив. Докосването му, погледът, всичко изразяваше загриженост към мен.
Хоби ме гледаше. Торм също. Обърнах се и застанах с лице към тях. Поклоних се лекичко на Торм, но той само извърна глава.
— Здравей, Хоби — казах. Лицето му остана навъсено. Помислих си, че съм го изплашил със синините и цицините си. Но той знаеше, че не съм го издал. Всички го знаеха. Също както всички знаеха кой ме е нападнал. Тишината не беше пречка да се разкриват малките тайни от живота.