Но зелените върби край реката — това беше споменът, който предстоеше да стане реалност.
Сутринта се спуснахме до брега, за да погребем Мив. Разсъмваше се, но имаше още доста време, докато се покаже слънцето. Ръмеше и повърхността на реката беше на дупчици от капките. Спомних си, че вече бях видял това.
Огромна тълпа се бе събрала за процесията, повечето хора бяха облечени в бели дрехи, в бял саван бе загърнат и трупът. Хората бяха много повече, отколкото на погребението на Гамми, сигурно се бяха събрали всички роби от Аркаманд и съседните къщи. Липсваха само тези, които имаха работа, защото дори толкова рано, дори за погребение, не им бе позволено да изоставят задълженията си. Беше необичайно да видиш толкова много хора на погребението на едно дете. Еннумер плака и рида високо, а също и някои от другите жени, но мъжете мълчаха, мълчаха и децата.
Спуснаха малкия вързоп в прясно изкопания гроб и го покриха с влажна черна пръст. Око, сестрата на Мив, застана отпред, разтреперана и объркана в мъката си, и положи отгоре наръч върбови клонки, по някои вече бяха напъпили нежни котенца. Йеммер я хвана за ръката и произнесе с равен глас молитва към Енну — да води душата в света на мъртвите. Усетих, че ще се разплача, и извърнах поглед към реката. Бяхме съвсем близо до брега. Недалеч от нас, където склонът се изравняваше, виждах стари гробове, някои почти отнесени от течението. В началото на пролетта по-голямата част от гробището за роби бе залято от придошлата река. Някои от върбите стърчаха от водата и течението дърпаше надолу дългите им клонки. Представих си как водата се покачва, стига до гробчето на Мив и го повлича със себе си, както е увит в белия саван. Как го носи надолу сред кал и клони и как той постепенно изчезва в мъглата. Салло ме стисна за ръката. Имах чувството, че всичко около нас е огромен водовъртеж, в който сме неподвижни само двамата с нея. Това беше най-важното. Че тя е тук. С мен.
3
Прибрахме се в Къщата и се захванахме за работа. Еверра каза, че днес няма да има учебни занимания. Двамата със Салло хванахме метлите. Тя продължаваше да плаче.
— О, Гав — рече ми по някое време, — непрестанно си мисля за Око. Знаеш ли, ако аз изгубя малкото си братче, сигурно ще умра! — Прегърна ме и ме притисна силно към себе си, после, като видя, че аз също плача, ме прегърна още по-силно и зашепна: — Никога няма да си отидеш, нали, Гав?
— Никога — рекох. — Обещавам.
— Чух те — промълви тя и се усмихна през сълзи.
И двамата знаехме колко струва обещанието на един роб, но въпреки това почувствахме известно облекчение.
Когато свършихме с метенето, отидохме с Рис в стаята на предачките, а после с Тиб излязохме в задния двор. Там бяха някои от по-големите момчета. Поколебах се — не знаех кои от тях бяха помогнали на Хоби, — но те ни заговориха кротко. Играеха на хвърлянка и един ми подаде топката. Имах само една здрава ръка, с която да я уловя, но успях и я хвърлих на друг, а после останах да ги гледам. Един ме попита:
— Къде е Хоби?
— Май е загазил — отвърна друго момче, казваше се Тан.
— Че защо?
— Задето се подмазва — отвърна Тан и метна висока топка на Тиб. Тиб не успя да я улови, но момчето зад него я хвана и я върна на Тан. Той я сграбчи ловко, подхвърли я нагоре, после ми я подаде. Беше шестнайсет или седемнайсет годишен, конярче, нисък и мършав, с тъмна кожа като моята.
— Но теб, Гав, си те бива — рече той. — Карай все така, момче. Не чакай похвала от онези там. — И погледна към високите прозорци на Аркаманд, и ми намигна. Имаше будно лице и проницателни очи. Харесвах го и се почувствах поласкан от похвалата му. Докато големите момчета си тръгваха, едно ме потупа по рамото и ме погледна приятелски. Усетих как в гърдите ми се надига топлина. Имах нужда от нея след сутринта на брега на реката, на студа, под сивия дъжд.
Тиб отиде в кухнята, където го чакаха задължения. Аз пък отидох в учебната стая, защото не знаех къде да се дяна. И защото ако имаше стая в Аркаманд, която да смятах за своя, това бе тя. Всичко тук ми бе мило, четирите високи северни прозореца, потъмнелите резбовани писалища, чиновете и дъската, лавиците с книги, тетрадки и ръкописи, голямата стъкленица, която пълнехме с мастило. Двамата със Салло отговаряхме за чистотата, подреждахме книгите, метяхме и миехме пода, бършехме праха от чиновете, писалищата и рафтовете. Заех се да подреждам книгите на дългите лавици. Заради изкълчения си пръст работех несръчно. От време на време спирах и разглеждах някоя книга, която все още не бях прочел. По някое време седнах на пода между лавиците и отворих „История на града-държава Требс“ от Салток Аспер. Зачетох за продължителната и изтощителна война между Требс и Карвол, която приключила с бунт на требските роби и пълното опустошаване на града. Вълнуваща история и малко обезпокоителна, особено след пукнатините, които се бяха появили в моя мироглед. Бях напълно погълнат от нея, когато чух гласа на Еверра: