Ако вечността има свой сезон, той трябва да е средата на лятото. Есента, зимата и пролетта непрестанно търпят промени и са преходни, но в разгара на лятото времето застива. Може и този момент да е преходен, но сърцето знае, че той не подлежи на промяна.
Колкото и да са хубави и ярки спомените ми, понякога ми е трудно да определя какво точно се случваше през онези три лета, които прекарахме във Венте, защото сега ми се струват като един дълъг слънчев ден и безкрайна звездна нощ.
От първото лято помня колко се радвах, че Торм и Хоби не са с нас. Двамата със Салло едва сега осъзнахме колко потискаща е била близостта с тях и постоянния си страх от изблиците на Торм. Почти не разговаряхме за смъртта на Мив, но тъкмо след нея страхът ни от Торм бе нараснал. Чудесно бе да се отървем от него.
Астано и Явин, изглежда, също бяха облекчени от отсъствието му. Те бяха по-големи от нас, бяха и членове на Семейството, но тук можеха да играят на воля с нас, без да се налага да спазват нито възрастовите, нито кастовите правила. Това беше последното лято от момчешкия живот на Явин и той му се наслаждаваше всеотдайно, беше изпълнен със сили и енергия, винаги в добро настроение, забравил напълно предубежденията, които му налагаше положението му. В неговата компания и далече от жените на Семейството сестра му Астано също се промени — стана дръзка и весела. Тъкмо Астано ни поведе на първия набег в овощната градина. „Нищо няма да им стане, ако си вземем няколко кайсии“ — заяви и ни показа една тайна пътечка до онази част на градината, където още не бяха идвали берачи и нямаше как да ни открият.
Откриха ни, разбира се, и тъй като ни взеха за обикновени крадци, ни погнаха с викове и камъни, така че всичко изглеждаше по-страшно дори от времето, когато двамата с Тиб трябваше да играем вотусанци. Побягнахме. Когато се озовахме на своя територия, Явин, засмян и задъхан, изрецитира откъс от „Мостът на Нисас“:
— Тези селяци са ужасни — оплака се Рис, която едва бе успяла да се измъкне на един едър тип, който я бе последвал до границата на имението и дори бе хвърлил камък след нея. — Грубияни!
Салло успокояваше невръстната Око, която също ни бе придружила в нашето малко приключение. Беше уплашена, но когато и Явин отиде да я заговори, бързо се успокои, поласкана от вниманието му. Явин винаги обръщаше внимание на страховете и чувствата на малките деца и бе особено грижлив към Око. Вдигна я на конче и задекламира, докато крачеше:
— Правят го от злоба — заяви Астано. — Тези кайсии и без това ще окапят, няма кой да ги прибере.
— Е, ние нали им помагаме да ги съберат — обади се Сотар.
— Точно това казвам. Те са лоши и глупави.
— Може би трябва да попитаме сенатор Оббе дали можем да си берем плодове от неговите овошки — намеси се Утер, мършавият братовчед от Херраманд, който ужасно се страхуваше да нарушава правилата.
— Много по-сладко е, когато е без разрешение — обади се Явин.
Бях вдъхновен от спомените си за стълкновенията и обсадите в смокиновата горичка: въпреки неприятния си завършек те наистина ми липсваха. Не се сдържах и се намесих:
— Те са морванци. Страхливи, нагли и егоистични морванци. Нима ние, етранците, ще преглътнем обидите им?
— Разбира се, че няма! — викна ентусиазирано Явин. — Отиваме да ядем кайсии!
— Когато спрат да берат ли? — попита Сотар.
— Довечера — обади се някой. Истината е, че не знаехме кога точно спира беритбата на плодовете, защото не обръщахме особено внимание на фермерите, които щъкаха около нас като мравки, птици или мишки. Сотар заяви, че е готова да се върне с нас през нощта, за да опита кайсиите. Тиб се обади, че можело да оставят кучета при дърветата, за да ги пазят. Явин, разпален от настъпателната ми позиция, предложи да организираме набег в градината на морванците, но този път с необходимата подготовка, обмисляне на най-подходящия маршрут, разполагане на съгледвачи и вероятно запас муниции, с които да отвърнем на вражеския огън и да се защитаваме, ако пак се наложи да отстъпим. Така започна великата война между „етранците“ от Арка и „морванците“ от Оббе, която продължи да бушува от една овощна градина в друга през целия месец. Работниците в имението на Оббе скоро осъзнаха заплахата, която представлявахме за продукцията, и почнаха също като нас да разполагат съгледвачи, но ние имахме много свободно време, докато те бяха заети да берат плодове, да ги сортират и отнасят, всичко това под бдителното око и камшика на надзирателя. Ние бяхме като птици, спускахме се стремително, отмъквахме каквото сме си харесали и побягвахме. Не се бояхме от гнева и омразата им, предизвиквахме ги и ги дразнехме. Те пък разбираха, че не всичките сме роби, както мислеха в началото, и това им връзваше ръцете. Ако роб метнеше камък и удареше някой млад член на Семейство Арка, цялата бераческа група може да се окаже в сериозна опасност. И тъй те спряха да ни замерят и вместо това се опитваха само да ни плашат и насъскваха срещу нас кучетата.