Това значително нарушаваше баланса и за да изравним силите, си създадохме правило: ако ни видят, веднага да отстъпим. Няма да е честно, заяви Астамо, да крадем открито плодове, под увесените им носове, след като не могат да ни нападнат. Трябваше да го правим, докато са още там, при дърветата. Това правило направи играта особено рискована и вълнуваща, със само един или двама крадци в нападение и множество съгледвачи, които бяха винаги готови да предупредят за близостта на противника с подсвиркване, чирикане или тропане. После, когато набегът приключеше, се събирахме, задъхани и щастливи, и всеки показваше плячката си и се опиваше от победата.
Великата плодна война приключи, когато Майка Фалимер каза на Явин, че групичка роби от нашата ферма били пребити жестоко от берачите на Оббе, които ги хванали да крадат сливи. На едно от момчетата му извадили окото. Майка Фалимер не каза нищо повече, но посланието бе ясно и Явин ни събра и каза, че е време да спрем набезите. Децата от фермата вероятно бяха сметнали, че ще ги сбъркат с нас, но не се бе получило и си бяха платили жестоко — насоченият срещу нас гняв на берачите се бе стоварил върху тях.
Явин се извини официално и пое вината върху себе си. Астано, която едва сдържаше сълзите си, се присъедини към него.
— Наша е отговорността за случилото се — каза тя. — Не ваша, само наша. — Направиха го като възрастни, постъпиха, както вероятно щяха да постъпят, когато порастат и Явин стане Баща на Аркаманд, а Астано — вероятно Майка на някоя друга Къща, и всички решения ще са само техни.
— Мразя тези роби берачи — обади се Рис.
— Селяците наистина са страхотни грубияни — въздъхна Умо.
— Морванци до мозъка на костите — рече Тиб.
Цареше леко объркване. Без враг имахме нужда от нова кауза.
— Чуйте какво ще ви кажа — заговори Явин. — Защо не направим „Падането на Сентас“?
— Но без оръжия — уточни Астано.
— Разбира се, че без оръжия. Говоря за нещо като пиеса.
— Как?
— Ами, първо ще трябва да построим Сентас. Онзи ден си мислех, че върхът на хълма зад източните лозя прилича на цитадела — сещате ли се? Там има няколко големи камъка. Няма да е трудно да го укрепим, с ровове и насипи. Ще вземем книгата от Учителя и ще видим как е било. После ще се разделим — Око може да е генерал Тур, Гав ще е, да речем, пратеникът, а Сотар ще е нашата пророчица Юрно… ще пропуснем баталните сцени. Само диалозите.
Не ни изглеждаше особено вълнуващо, но всички се изкатерихме на хълма и докато Явин обикаляше канарите и обясняваше къде ще копаем и къде ще бъде градът, идеята постепенно ни завладя. По-късно същия следобед той поиска от Еверра книгата, прочете ни няколко откъса от това епично повествование и разпали въображението ни с описанията на героични дела и трагични моменти. Всеки си избра кого да играе — и всички до един бяхме сентанци. Никой не искаше да е войник от обсаждащата пагадийска армия, нито дори великия генерал Тур или героя Рурек, въпреки че в края на краищата пагадийците бяха спечелили войната и бяха разрушили града и днес, след повече от сто години, Сентас беше бедно малко селище сред руини от порутени стени. Обикновено ние бяхме на страната на победителите, но тъй като щяхме да строим обречения Сентас, приехме присърце каузата им и бяхме готови да умрем за нея.
Построихме Сентас и изиграхме отново величието и падението му. Строежът се оказа трудна работа: на голия хълм имаше само прегоряла трева и напечени от слънцето камъни. Двете момиченца, Око и Умо, сновяха нагоре-надолу по склона с вода от потока, а ние останалите се потяхме и пъшкахме. Ругаехме с пресъхнали уста, когато някой камък упорито отказваше да легне на отреденото му място или се изплъзваше от изранените ни пръсти, и посрещахме носачките на вода с радостни възгласи. Нежните ръце на Астано загрубяха и се покриха с мазоли, станаха толкова твърди, че нашата Майка ги нарече конски копита, но го направи с усмивка, а не с укор. Дори няколко пъти се изкачи на Хълма на Сентас, за да види как върви работата. Явин и Астано й показаха гордо триумфа на нашите строителни усилия — Източната врата, Кулата на древните и бастиона на защитниците. Тя ги слушаше, стройна и внушителна с дългата си туника, и кимаше одобрително. На няколко пъти я видях да полага нежно ръка върху ръката на сина си и кой знае защо, тази гледка накара сърцето ми да се свие, а в душата си почувствах копнеж по нещо неясно. Струва ми се, че тя беше щастлива заради нашето щастие и също като нас не искаше то да бъде засенчено от нищо през дните, които предстояха.