Еверра също се качваше често на хълма, за да се увери, че строежът на крепостта и града отговаря на описанията в книгата, и да ни почете малко от епоса, докато ние полагахме камъните. Чудесен образователен пример, така нарече той идеята ни, и налагаше с педантична точност строги изисквания върху плановете, но горещината бързо го изтощаваше и той ни оставяше на ветровития хълм да градим нашите крепости и мечти.
През всичките тези месеци голямата къща в двора беше истинският дом на жените и децата. Нашият Баща бе останал в Етра, тъй като Сенатът се събираше почти ежедневно. Сотер, големият брат на Сотар, яздеше до Венте почти всяка седмица, за да прекара няколко дни и нощи с жена си и децата, но другият й брат, адвокатът Содера, не можеше да напуска често града, тъй като, както се изрази брат му, бил „затрупан с дела“. Всяка сутрин изнасяха нашия Чичо, Явин Херро Арка, който бе прехвърлил деветдесетата си година, с един стол и го оставяха под сянката на големия дъб. През повечето време Явин беше мъжът в къщата, макар че предпочиташе да не играе тази роля.
Във фермата имаше и неколцина мъже, наети да вършат всякаква работа, но повечето й обитатели бяха жени. Бяха свикнали да се справят с всичко без присъствието на господарите и бяха много по-независими и самостоятелни от хората в градската къща. Нямаше никаква йерархия и етикеция. Всичко вървеше съвсем гладко, без формалностите и стриктните правила в Аркаманд, без напрежението, страха и излишните усложнения. Когато нашата Майка реши да направи сливов мармалад, както го правели в Галлекаманд, когато била малка, не се възцари суматоха, която щеше да е обичайна за Аркаманд, нито доловихме скрито негодувание или подигравка. Старата Акко, главната готвачка във фермата, стоеше до нашата Майка, както би застанала до някой чирак, и даваше воля на критичните си забележки. Бебетата бяха обща собственост и задължение, робини се грижеха за децата на Семейството и, разбира се, нашата Майка и съпругите на Сотер и Содера наглеждаха децата на робите и всички „мъничета“ пълзяха и се търкаляха заедно и заспиваха, скупчени като котенца.
Хранехме се отвън, на дълги маси под дъбовете до кухнята, и макар че имаше отделна семейна маса, не се подреждахме според положението си. Еверра обикновено сядаше при Семейството по покана на нашата Майка или Явин, докато Сотар и Астано се самопоканваха до Рис, Салло и останалите. Тази непосредственост в общуването бе неразделна част от щастливия живот във Венте. Но тя се промени, нямаше как да не се промени, когато през последната седмица от лятото пристигна нашият Баща и заедно с него Торм.
Вечерта, когато пристигнаха, сякаш предвещаваше неприятности. Този път семейната маса се напълни с мъже. Жените и момичетата бяха облечени официално и изглеждаха много по-женствени, отколкото през цялото лято, освен това мълчаха покорно, докато мъжете разговаряха. Меттер и конярите, които бяха пристигнали с мъжете, седяха при нас. Еверра мълча почти през цялото време. Нас, децата, ни поглеждаха намръщено, колчем отваряхме уста.
Поднесоха вечерята официално и тя продължи доста дълго, а след нея децата от Семейството — Явин, Астано, Сотар, Умо и Утер — се прибраха заедно с възрастните.
Ние, петте деца на роби, останахме отвън да се скитаме и да безделничим. Беше твърде късно, за да отидем до нашия Сентас. Салло предложи да се разходим по пътя към селото и да проверим дали къпините стават за ядене. Когато наближихме, тамошните деца ни забелязаха и, притаени зад къпинака, взеха да ни замерят с камъчета. Не бяха тежки, но изглежда, ги мятаха с прашки, защото жилеха остро и неприятно. Нещастната Око бе първата, която уцелиха, тя изпищя, че я е ужилил стършел, после и другите взеха да се оплакват от подобни „ужилвания“. Видяхме камъчетата да фучат над шубраците и мярнахме нашите нападатели. Един от тях, едро момче, подскочи високо и изкрещя нещо. Ние побягнахме. Този път не ни беше смешно, както когато ни преследваха берачите, а изпитвахме истински страх. Мракът се спускаше бързо. Усещахме зад гърбовете си нарастваща ненавист.