Улмо бил вечно сам и не живеел във Валинор, нито пък идвал натам, освен когато се свиквал съвет за най-важни дела; още от първия ден на Арда обитавал той в Отвъдния океан и там е до днес. От дълбините властва над всички приливи и отливи, над теченията на реките и бликащите извори, над росните капки и дъждовете по всички земи под небосвода. Там дълбоко замисля той музика величава и страховита; нейното ехо се носи по вените на света в скърби и в радост; защото радостен е фонтанът, що се издига под слънчев блясък, ала извира от кладенци на скръб бездънна долу в недрата. Най-много научил от Улмо народът на Телерите, затуй тяхната музика е колкото тъжна, толкова и омайна. Заедно с него в Арда пристигнал Салмар и сътворил роговете на Улмо, чиято песен никой не ще забрави щом веднъж я чуе; с него са още Осе и Уинен, на които дал власт над вълните във Вътрешните морета, а освен тях и безчет други духове. Тъкмо по волята на Улмо даже и през мрачното владичество на Мелкор животът продължавал в безброй потайни кътчета, за да не загине Земята; слушал Улмо с открито сърце зова на всички създания, залутани в мрака далеч от Валарите и никога не забравял Средната земя — каквито и беди или промени да я сполетят, той вечно ще мисли за нея чак до края на дните.
През онова време на мрак и Явана не искала да изостави докрай Отвъдните земи, защото милее за всяка растяща тревица; скръб я мъчела за делата, що била започнала в Средната земя, а Мелкор ги почернил. Често напускала тя дома на Ауле и цъфналите ливади из Валинор, за да лекува раните на света; а когато се връщала, вечно подканяла Валарите да потеглят на рат срещу скверното царство, което трябвало да премахнат преди идването на Първородните. Укротителят на зверове Ороме също понякога яздел из мрака през гори непознати; като могъщ ловец се отправял с копие и стрели да преследва до смърт злите чудовища на Мелкор, а белият му жребец Нахар искрял като сребро в тъмнината. Тътнела дремещата земя под златните му копита и сред световния здрач надувал Ороме своя прославен рог Валарома из равнините на Арда; кънтели планините, бягали злите сенки и сам Мелкор се спотайвал в Утумно, разтреперан пред идващата разплата. Ала щом отминел Ороме, пак се сбирали слугите на Мелкор и над земите тегнела сянка лукава.
Тъй, казват, било по Земята в началото на дните, преди светът да стане такъв, какъвто го знаят Чедата на Илуватар. Защото елфи и люде са Чеда на Илуватар; и тъй като Айнурите не разбирали докрай мелодията, с която Чедата навлезли в Музиката, никой от тях не посмял да прибави или отнеме нещо. Затуй Валарите са им по-скоро като старши братя и вождове, но не и господари; в делата си с елфи и хора Айнурите са ги водили най-вече с добро, а понякога и насила, ала рядко е излизало нещо добро от принудата, та била тя и с най-добри намерения. Прочее, имали са дела предимно с елфите, защото Илуватар ги е сътворил по подобие на Айнурите, макар и по-дребни на ръст и сила, докато хората наделил със странни и непознати дарби.
Казват, че подир отпътуването на Валарите настанала тишина и дълго седял Илуватар насаме, унесен в размисли. А накрая изрекъл:
— Ето, вижте, обичам Земята, що отредих за дом на Куенди и Атани! Ала Куенди ще бъдат най-прекрасни от всички създания, ще замислят и сътворяват повече прелест от всички мои Чеда; най-блажени ще бъдат на този свят. На Атани пък ще дам нова дарба.
И пожелал той сърцата човешки да не намират покой в света, а да дирят отвъд неговите предели; но в същото време сред силите и съдбините на Арда сами да създават живота си извън Музиката на Айнурите, която е като закон за всичко друго; и чрез техния труд всичко да се завърши по форма и дело, та светът най-сетне да стигне целта си.
Обаче знаел Илуватар, че сред борбите на сили могъщи людете често ще губят пътя и не ще използват своята дарба тъй, както трябва. Затова рекъл:
— Дойде ли време, и те ще узнаят, че всичко що вършат, допринася в крайна сметка за слава на моето дело.
Но елфите смятат, че хората често творят скръб за Манве, който най-добре познава замисъла на Илуватар; смятат още, че хората са най-близки по дух до Мелкор, макар че той винаги е изпитвал към тях само страх и ненавист, даже когато му служат.
Неотделимо от тази дарба на свободата е и другото — че децата човешки гостуват само за кратко на белия свят и не са обвързани с него, а го напускат към предели, незнайни за елфите. Докато елфите остават тук чак до края на дните и тъкмо затуй обичта им Земята е тъй дълбока и скръбна, а с дни и години става все по-печална. Защото елфите не умират, освен ако бъдат погубени или сами повехнат от скърби (тия два вида привидна скръб са им присъщи); нито пък старостта ги лишава от сила, макар и да ги наляга умора подир десет хиляди века живот; ако ли все пак умрат, сбират се в чертога на Мандос, откъдето могат понякога да се завръщат. Но синовете човешки умират наистина и напускат света; затуй ги наричат Гости или пък Странници. Смъртната участ им е дарил Илуватар и понякога даже Великите им завиждат в час на умора. Ала Мелкор е хвърлил своята сянка над тази дарба, с мрак я е изпълнил и превръща доброто в зло, а надеждата в страх. И все пак още в дълбока древност рекли Валарите на елфите във Валинор, че людете ще запеят Втората песен заедно с Айнурите; не разкрива обаче Илуватар какво е замислил за елфите подир свършека на света, тъй че и сам Мелкор не го знае.