Тогава Ар-Фаразон стиснал зъби и се качил на своя величествен кораб Алкарондас, що означава морски замък. Много гребла имал този кораб и много мачти с черно-златисти флагове; и върху него бил тронът на Ар-Фаразон. С корона върху главата и скъпоценна мантия на раменете кралят развял своя флаг и дал сигнал за вдигане на котвите; и тръбите на Нуменорците отекнали по-мощно от гръмотевица.
Тъй поел нуменорският флот срещу Запада; и настанало безветрие, ала корабите имали много гребла, силни роби за греблата и камшици за робите. Слънцето залязло и наоколо паднало глухо безмълвие. Мрак обгърнал земите, морето стихнало и светът трепетно зачакал какво ще се случи. Бавно изчезнали корабите от погледа на наблюдателите в пристанищата и нощта погълнала светлините им; а на разсъмване вече нямало и следа от тях. Защото откъм изток се надигнал вятър и ги понесъл напред; тъй нарушили забраната на Валарите и нахлули в незнайни морета да се сражават с Безсмъртните и да извоюват от тях правото на вечен живот сред Кръговете на Света.
Флотът на Ар-Фаразон прекосил морските бездни и обсадил Авалоне и целия остров Ересеа, а Елдарите гледали скръбно, защото платната на Нуменорците засенчили като облак лъчите на залеза. И накрая Ар-Фаразон стигнал чак до Блаженото царство Аман и бреговете на Валинор; ала наоколо все още тегнела тишина и съдбата висяла на косъм. Защото накрая Ар-Фаразон се разколебал и бил готов да поеме обратно. Сърцето му се свило като погледнал стихналите брегове и видял там да сияе Таникветил — по-бял от сняг, по-студен от смъртта, безмълвен, непоклатим и страшен като отблясък от светлината на Илуватар. Ала накрая, обзет от безмерна гордост, той слязъл върху брега и обявил тия земи за свои, ако никой не излезе да се сражава. И могъщата нуменорска армия тръгнала към върха на Туна, където били избягали всички Елдари.
Тогава Манве от Планината призовал Илуватар и Валарите временно се отказали от властта си над Арда. А Илуватар показал своята мощ и променил самата същина на света; и зейнала бездна в морето между Нуменор и Безсмъртните земи, та водите нахлули към нея, грохотът и мъглите от безброй водопади стигнали чак до небето и целият свят се разтърсил. Всички кораби на Нуменорците рухнали в бездната и мрачните дълбини ги погълнали навеки. А Ар-Фаразон и войската от простосмъртни, що стъпили върху Аман, били погребани под грамади от падащи хълмове; и разказват, че там ще лежат пленени в Пещерите на забравата чак до Последната битка и Съдбовния ден.
Земите на Аман и Ересеа станали навеки недостъпни за хората. А Подарената земя Андор, славният Нуменор на кралете, звездната Елена на Еарендил — тази страна била напълно унищожена. Защото островът се намирал близо до страшното бедствие и основите му се срутили, та рухнал в мрака и изчезнал завинаги. И днес на Земята не е останало нито едно кътче, което да помни далечните времена отпреди появата на злото. Защото Илуватар отблъснал Великите морета западно от Средната земя и Пустите земи източно от нея, а сетне сътворил нови земи и морета; и светът помръкнал, понеже Валинор и Ересеа му били отнети и пренесени в незримото царство.
В незнаен за хората час връхлетяла бедата, трийсет и девет дни след отплаването на кралския флот. Изведнъж огън бликнал над Менелтарма, налетял ураганен вятър, небето и земята се разтресли, хълмовете рухнали и Нуменор потънал в морето заедно с жените, децата, девойките и горделивите дами; и всичко в него — градини, чертози, кули, гробници, богатства, накити, гоблени, картини, скулптури, смях, веселие, музика, мъдрост и знания — всичко туй изчезнало навеки. Все по-високо се вдигала над земите хладната зелена вълна, увенчана с корона от бяла пяна и накрая погълнала в своята гръд кралица Тар-Мириел, по-прекрасна от сребро, слонова кост и перли. Твърде късно опитала тя да избяга по стръмните стълби към свещения връх Менелтарма; настигнали я водите и ревящият вятър отнесъл сетния й вик.
Никой не знае дали Амандил наистина е стигнал до Валинор и дали Манве е чул молбата му, но така или иначе милостта на Валарите спасила Елендил заедно със синовете и привържениците му от разрухата на онзи ден. Защото Елендил останал в Ромена и пренебрегнал заповедта да тръгне с кралския флот; и като избягал от войниците на Саурон, които дошли да го заловят и отмъкнат към огнения олтар, той се качил на кораба и отплавал от брега. Тъй земите го защитили от страховития воден напор към бездната и първия удар на урагана. Ала когато чудовищната вълна минала над Нуменор и го погълнала, корабите на Елендил също били обречени и той навярно би сметнал гибелта за по-малка скръб, защото и най-лютата смърт не можела да е по-страшна от загубата и мъките през онзи ден; но свирепият вятър от Запада налетял с незапомнена ярост и помел корабите към хоризонта; стихията разкъсала платната, пречупила мачтите и подмятала клетите хора като сламки по кипналите води.