Девет на брой били корабите: четири за Елендил, три за Исилдур и два за Анарион; и черният ураган ги подгонил от здрача на съдбата към непрогледния мрак на света. От дълбините под тях се надигал неукротим гняв, вълните били като бягащи планини с величави снежни корони сред разпилените облаци и подир много дни бурята изхвърлила корабите върху бреговете на Средната земя. А цялото крайбрежие и дори по-вътрешните области на западния свят били разрушени и променени до неузнаваемост по онова време; защото моретата нахлули към сушата и бреговете потънали, старите острови изчезнали в бездната и нови се появили; хълмове се сгромолясали и реките потекли по нови корита.
По-късно Елендил и неговите синове основали кралства в Средната земя; и макар техните знания и умения да били само блед спомен за онуй, що съществувало в Нуменор преди идването на Саурон, дивите племена по света ги приели като всемогъщи мъдреци. В други предания е разказано много за делата на Елендиловите потомци през следващата епоха и борбата им срещу Саурон, която още не била приключена.
Защото самият Саурон се разтреперил от безпределен ужас пред гнева на Валарите и страховитата участ, хвърлена от Еру над земи и морета. Туй надхвърляло даже най-мрачните му планове и надежди за гибел на Нуменорците и техните горди крале. Седнал върху своя черен трон насред храма, Саурон се разсмял злорадо, като чул как призовават за битка тръбите на Ар-Фаразон; още веднъж се разсмял той, щом чул тътнежа на бурята; а когато за трети път се разсмял, мислейки как ще завладее света след гибелта на Едаините, изведнъж стихията го връхлетяла насред веселието и Саурон пропаднал в бездната заедно с трона и целия храм. Ала той не бил от плът и кръв като простосмъртните люде и макар че загубил онзи телесен облик, в който извършил толкова много злини, та подир туй вече никога не успял да се представи за красив пред човешкия взор, все пак духът му се изтръгнал от дълбините и полетял над морето като сянка и черен вятър, устремен към Мордор в Средната земя, където бил неговият дом. Там взел отново всемогъщия си Пръстен и заживял в кулата Барад-дур сред мрак и безмълвие, докато си създал нов видим образ — истинско въплъщение на лукавството и ненавистта; и в този му облик малцина имали сили да устоят пред Окото на Саурон Страшни.
Ала това вече не влиза в легендата за потъването на Нуменор, която привършва дотук. Даже името на оная земя е загинало и подир време хората не говорели нито за Елена, нито за отнетия дар Андор или за прекрасния Нуменор край пределите на света; но колчем погледнели към Запада с копнеж в сърцата, изгнаниците изричали името на потъналата страна Мар-ну-Фалмар или още Акалабет, що означава низвергната земя, а на елфически език се произнася Аталанте.
Сред Изгнаниците мнозина вярвали, че върхът на Небесната колона Менелтарма не потънал завинаги, а отново се издигнал над вълните като самотен остров сред безкрая; защото онова място било свещено и даже по времето на Саурон никой не дръзнал да го оскверни. А след време някои от потомците на Еарендил се опитали да го търсят, тъй като познавачите на древни премъдрости твърдели, че някога от Менелтарма най зорките люде можели да зърнат как в далечината се мержелее Безсмъртната земя. Защото дори и след страшната гибел сърцата на Дунеданците продължавали да се стремят на запад; и макар да знаели твърдо, че светът се е променил, те казвали: „Авалоне е изчезнал от лицето на Земята, отнет ни е прекрасният Аман и не могат да бъдат открити тия земи сред днешния мрачен свят. Ала някога ги е имало, значи все още съществуват в истинското, цялостно мироздание, както е било сътворено в самото начало.“
Защото Дунеданците вярвали, че дори и простосмъртните люде, ако бъдат благословени, могат да зърнат други времена отвъд ония, към които ги приковава тленното тяло; и вечно копнеели да избягат от сянката на изгнанието и да видят поне за миг светлината, що никога не гасне; тъй било, понеже скръбната мисъл за смъртта продължила да ги преследва и зад морето. Затова най-прославените моряци сред тях вечно търсели из пустинните морета с надеждата да достигнат остров Менелтарма и да зърнат оттам древното величие. Но така и не го открили. Колкото и надалече да плавали, откривали само нови земи и виждали, че са като като другите, тоест подвластни на смъртта. А които продължавали да плават още по-надалеч, не постигали нищо друго, освен да обиколят Земята и да се завърнат изтощени пак там, откъдето са тръгнали; и казвали: „Всички пътища вече са криви.“