Ала най-сетне дошъл край на Сауроновите набези към западните земи. Защото, както разказва легендата „Акалабет“, насреща му се изпречило могъществото на Нуменор. Тъй велика била славната мощ на Нуменорците в златния век на тяхното кралство, че слугите на Саурон не устояли и като се надявал да стори чрез лукавство онуй, що не можел да постигне със сила, той временно напуснал Средната земя и отишъл в Нуменор като заложник на крал Тар-Калион. Там живял, докато накрая чрез своите козни покварил сърцата на повечето Нуменорци и ги тласнал към война срещу Валарите, та тъй им навлякъл гибелта, за която отдавна мечтаел. Ала тази гибел се оказала по-страшна, отколкото предвиждал, защото Саурон бил забравил колко могъщи са в своя гняв Повелителите на Запада. Целият свят бил разбит, много земи изчезнали под бушуващите морета и сам Саурон пропаднал в бездната. Ала духът му се изтръгнал от морските дълбини и полетял като черен вятър обратно към Средната земя. Там открил, че през годините на неговото отсъствие силата на Гил-галад е нараснала още повече, а владенията му вече обхващат голяма част от северните и западни области и са минали отвъд Мъгливите планини и Великата река чак до границите на Зеленогор Велики — само на крачка от местата, по които някога Саурон се чувствал в безопасност. Тогава се оттеглил в своята крепост сред Черната страна и почнал да крои планове за война.
По онова време, както разказва „Акалабет“, шепа Нуменорци се спасили от гибел и избягали на изток. Водели ги Елендил Високи и неговите синове Исилдур и Анарион. Те били сродници на краля и потомци на Елрос, ала не послушали Саурон и отказали да воюват с Властелините на Запада. Затова качили на кораби най-верните си привърженици и напуснали земите на Нуменор преди да е връхлетяла разрухата. Те били силни мъже и имали здрави кораби, но бурята ги настигнала и водните планини ги подмятали чак до небесата додето се спуснали над Средната земя като буревестници сред стихията.
Елендил бил изхвърлен от вълните в Линдон и там се сприятелил с Гил-галад. После потеглил нагоре по течението на Лунната река и основал ново кралство отвъд Еред Луин, а хората му се заселили на много места в Ериадор по бреговете на Лунната река и Барандуин; но най-големият град на кралството бил Ануминас край езерото Ненуиал. Други Нуменорци се заселили във Форност върху Северните ридове, в Кардолан и по хълмовете на Рудаур; високи кули издигнали над Емин Бераид и Амон Сул; и по ония места останали подир векове много надгробни могили и руини от крепости, ала кулите върху Емин Бераид и до днес гледат към морето.
Исилдур и Анарион били отнесени на юг и накрая повели корабите си по Великата река Андуин, която извира от Рованион и се влива в залива Белфалас; и по ония места основали кралство, наречено по-късно Гондор за разлика от Северното кралство Арнор. Много преди това, в дните на своята слава, нуменорските мореплаватели били изградили около устието на Андуин пристанище и крепост, за да възпират набезите на Саурон от Черната страна, която се намирала на изток от реката. В по-късни времена към този залив идвали само Верните от Нуменор, затова повечето крайбрежни племена били благосклонни към елфическите приятели и посрещнали с радост синовете на Елендил. Столица на това южно кралство станал Осгилиат, построен върху двата бряга на Великата река; и нуменорците изградили там величествен мост с изумителни кули и каменни къщи по него, а от морето към пристанищата на града ден след ден идвали могъщи кораби. Още две крепости построили: откъм изток Кулата на изгряващата луна Минас Итил се издигала като заплаха срещу Мордор върху един издаден зъбер от Планините на Сянката; а откъм запад Кулата на залязващото слънце Минас Анор стояла в подножието на връх Миндолуин като щит срещу дивите племена от низините. В Минас Итил бил дворецът на Исилдур, а в Минас Анор живеел Анарион, но двамата си поделяли властта над кралството и троновете им били един до друг сред Великата зала в Осгилиат. Това били главните градове на Нуменорците в Гондор, но още много прекрасни и силни крепости сътворили те из ония земи през дните на своето величие — в Аргонат, Агларонд и Ерех; а сред планинския пръстен Ангреност, наричан от хората Исенгард, изградили острата кула Ортанк от безмерно здрав камък.