Елендил и Гил-галад се събрали на съвет, защото усещали, че не се ли съюзят навреме, Саурон ще придобие непобедима мощ и ще унищожи враговете си един по един. Затова се обединили в един общ сговор, наречен Последният съюз и поели на изток през Средната земя с огромна армия от елфи и хора; и по пътя спрели за известно време в Имладрис. Разказват, че Средната земя никога не била вижда тъй прекрасна и славна армия, а и целият свят не помнел подобно величие откакто някога войските на Валарите тръгнали срещу Тангородрим.
От Имладрис минали през проходите на Мъгливите планини, слезли покрай Андуин и накрая срещнали армията на Саурон сред равнината Дагорлад, наричана още Бойно поле, пред самите порти на Черната страна. През онзи ден всички живи същества се разделили между двата лагера и във всяка войска имало по някое от тях, даже животни и птици. Само елфите били единни и твърдо следвали Гил-галад. От джуджетата почти нямало участници във войната; но родът на Дурин от Мория се сражавал срещу Саурон.
Армията на Гил-галад и Елендил удържала победа, понеже в ония дни мощта на елфите все още била несравнима, а Нуменорците били снажни, силни и страховити в гнева си. Никой не можел да устои срещу копието на Гил-галад, наречено Аеглос; а мечът на Елендил изпълвал орките с безумен страх, защото сияел като слънцето и луната, а името му било Нарсил.
Тогава Гил-галад и Елендил навлезли в Мордор и обкръжили крепостта на Саурон; седем години държали обсада и понесли тежки загуби от огньовете, мълниите и копията на Врага, а Саурон непрестанно пращал набези срещу тях. Там, в долината Горгорот, загинал Анарион, син Елендилов, заедно с още безброй доблестни бойци. Ала накрая обсадата станала тъй непоносима, че сам Саурон излязъл на бой; в схватка с него паднали мъртви Гил-галад и Елендил, а мечът на Елендил се пречупил под бездиханното му тяло. Но Саурон също бил повален и с парчетата от Нарсил храбрият Исилдур отсякъл Пръстена-повелител от ръката на Врага. Тъй Саурон претърпял поражение и духът му напуснал тялото, та отлетял нейде далече да се укрие из незнайни простори; и още дълги години не си възвърнал зримия облик.
С това започнала Третата епоха на света след първите две — Древните дни и Черните години; и по онова време все още имало надежда и спомен за прежната радост, а Бялото дърво на Елдарите дълго цъфтяло пред двореца на кралете човешки, защото преди да напусне Гондор, Исилдур засял спасената фиданка в двора на крепостта Анор като спомен за брат си. Слугите на Саурон били разпръснати и победени, ала не напълно изтребени; и макар че много хора обърнали гръб на злото и приели за свои владетели наследниците на Елендил, имало и немалко такива, които пазели в сърцата си спомена за Саурон и ненавиждали западните кралства. Черната кула била изравнена със земята, но оставали дълбоките й основи и паметта за нея. Наистина, Нуменорците разположили стража около Мордор, ала никой не смеел да живее там от страх пред спомена за Саурон и поради близостта на Огнената планина; а цялата долина Горгорот била покрита с дебел слой пепел. Много елфи, Нуменорци и техни съюзници измежду хората загинали по време на Битката и Обсадата; нямало ги вече Елендил Високи и славния крал Гил-галад. Никога повече не се е събирала тъй славна армия, нито пък е имало подобен съюз между елфи и хора; защото след времето на Елендил двата народа се отчуждили.
През онази епоха Пръстенът-повелител изчезнал незнайно къде; но не бил унищожен. Защото Исилдур не пожелал да го предаде на двамата си съратници Елронд и Кирдан. Те го посъветвали да захвърли Пръстена в пламъците на Ородруин, където бил изкован и тъй да унищожи магията, та Саурон да загуби навеки мощта си и да се превърне в злокобна сянка сред пустите простори. Но Исилдур отхвърлил съвета им и казал:
— Този Пръстен ще взема като кръвен откуп за гибелта на баща си и брат си. Нима не бях аз онзи, що нанесе на Врага смъртоносния удар?
И Пръстенът му се сторил безмерно красив, та не пожелал да го унищожи. Подир туй най-напред се върнал в Минас Анор и там посадил бялото дърво в памет за брат си Анарион. Ала не останал задълго и след като дал напътствия на братовия си син Менелдил и му поверил Южното кралство, напуснал Гондор и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница; възнамерявал да поеме властта над бащиното си кралство в Ериадор, далече от сенките на Черната страна.
Но в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени. Там били изклани почти всички бойци заедно със синовете му Елендур, Аратан и Кирион; но съпругата му и най-малкият син Валандил били в Имладрис, където ги оставил, преди да тръгне на война. Самият Исилдур се спасил с помощта на Пръстена, защото онзи, който го носел, ставал невидим; но орките го подгонили по миризмата и той се хвърлил във водите на Великата река. Там Пръстенът му изневерил и отмъстил за своя създател — изплъзнал се от ръката му и изчезнал. Тогава орките видели как беглецът се бори с течението, обсипали го със стрели и тъй дошъл краят на Исилдур. Само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините; и един от тях бил верният оръженосец Охтар, който съхранявал парчетата от меча на Елендил.