Тъй подир време Нарсил стигнал до Имладрис и попаднал в ръцете на Исилдуровия наследник Валандил; но не греело вече пречупеното острие и никой не пожелал да го изкове отново. А мъдрият Елронд предрекъл, че това ще стане едва когато Пръстенът-повелител пак бъде намерен и Саурон се завърне; но елфите и хората се надявали той да греши.
Валандил се заселил в Ануминас, ала народът му скоро западнал и в Ериадор останали прекалено малко Нуменорци, за да поддържат всички крепости и градове, построени от Елендил; твърде много бойци били оставили костите си из Дагорлад, Мордор и Перуникови поля. А когато отминали дните на Еарендур, който царувал седми поред след Валандил, хората от Задмория, наричани още Северни Дунеданци, се разделили на дребни княжества и области, та враговете погълнали владенията им едно по едно. С годините народът им продължавал да запада, додето славата се загубила безследно и останали само зелени могили сред равнините. Накрая се превърнали в малобройно и странно племе, бродещо тайно из пущинака и другите хора не знаели нито къде живеят, нито защо се скитат; единствено в дома на Елронд се помнело славното им потекло. Но от поколение на поколение Исилдуровите наследници си предавали като свята реликва парчетата от меча; и родословието им се запазило.
На юг Гондорското кралство устояло и величието му дълго нараствало, додето почти се изравнило с мощта на Нуменор преди падението. Народът на Гондор изградил високи кули, могъщи крепости и просторни пристанища; и крилатата корона на кралете човешки била почитана в най-далечни земи. Дълги години пред кралския дворец в Минас Анор растяло Бялото дърво — потомък на онова друго дърво, което Исилдур донесъл през морските бездни от Нуменор; а то пък идвало от Авалоне и Валинор — спомен за Деня преди началото на дните, когато светът бил млад.
Но накрая, изтощен от бързотечните години на Средната земя, Гондор също западнал и родът на Анарионовия син Менелдил се прекъснал. Защото Нуменорците смесили кръвта си с обикновените хора и загубили някогашната сила, мъдрост и дълголетие, а стражата около Мордор ставала все по-нехайна. И в дните на Телемнар, двайсет и третия Менелдилов потомък, мрачни ветрове довеяли от изток смъртоносна болест и погубили краля заедно с цялата му челяд и още мнозина гондорци. Тогава крепостите по границите на Мордор били изоставени и Минас Итил опустял; злото тайно се завърнало в Черната страна и пепелта из Горгорот тръпнела като от хладен повей, защото мрачни сенки прииждали нататък. Разказват, че това били Улаирите на Саурон, наричани още Назгули — Духовете на Пръстена, които дълго се крили, ала сега се връщали да подготвят пътя за своя господар.
А в дните на Еарнил те нанесли първия удар — една нощ връхлетели откъм Мордор през Планините на Сянката и превзели Минас Итил; и превърнали крепостта в тъй страховито място, че никой не смеел даже да я погледне. Оттогава я нарекли Минас Моргул, тоест Кула на магията; и от Минас Моргул вечно пращали нападения на запад, към Минас Анор. Тогава Осгилиат, който отдавна бил изоставен от малобройното население, съвсем запустял и не останало нищо освен руини и призраци. Но Минас Анор устоял и хората му дали новото име Минас Тирит, тоест Стражева кула; защото над тамошната крепост кралете изградили висока и прекрасна бяла кула, от която се виждали най-далечните области на кралството. Горд и силен бил този град, а Бялото дърво продължавало да цъфти пред двореца; и последните Нуменорци все тъй храбро отблъсквали отвъд реката ужасите от Минас Моргул и всички врагове на Запада — орки, чудовища и зли хора; и тъй земите зад тях, западно от Андуин, били опазени от война и разруха.
Минас Тирит устоял и след дните на Еарнур — син на Еарнил и последен крал на Гондор. Този владетел приел предизвикателството на врага и отишъл сам пред портите на Минас Моргул, за да се срещне в двубой с предводителя на Назгулите; но коварните духове го отмъкнали жив в онзи град на страшните мъки и повече никой не го видял. Еарнур нямал наследник, но когато кралският род се прекъснал, Наместниците от рода на Мардил Верни продължили да управляват града и смаляващото се кралство; а от севера дошли с буйни коне племената на Рохиримите и се заселили из зелената степ Рохан, която някога се наричала Каленардон и била част от Гондорската държава; и в боевете Рохиримите били на страната на Минас Тирит. А на север, отвъд водопада Раурос и Портите на Аргонат, имало и друга защита — древно и незнайно за хората могъщество, срещу което злите изчадия не смеели да тръгнат преди завръщането на своя мрачен владетел Саурон. А дотогава Назгулите не дръзнали повече да пресекат Великата река или да излязат от своя град във видим облик.