През цялата Трета епоха след гибелта на Гил-галад доблестният Елронд останал в Имладрис и събрал там мнозина елфи, както и най-мъдрите и храбрите от всички други народи на Средната земя; дълги поколения там се съхранявал споменът за отминалото величие и домът на Елронд бил не само приют за морните и онеправданите, но и съкровищница на мъдрост и знания. В този дом се подслонявали невръстните и престарелите от рода на Исилдур, защото с Елронд ги свързвало кръвно родство, а той знаел, че един ден сред тях ще се появи доблестен воин, комуто е отреден решителен дял в последните велики събития на онази епоха. А междувременно Елронд грижливо съхранявал строшения меч на Елендил, докато народът на Дунеданците бавно потъвал в забрава сред пущинака.
Имладрис бил главното средище на елфите в Ериадор; но в Линдон край Сивите заливи все още живеели остатъците от народа на елфическия крал Гил-галад. Понякога те навлизали в Ериадор, но обикновено предпочитали да не се отделят от крайбрежието и там изграждали елфическите кораби, с които Първородните потегляли към далечния Запад, когато се изморявали от света. Владетел на Заливите бил Кирдан Мореплавателя — един от най-могъщите между Премъдрите.
Премъдрите никога не говорели открито за Трите Пръстена, които елфите запазили неосквернени, тъй че дори сред Елдарите малцина знаели къде се съхраняват те. Но след падането на Саурон тяхната магическа сила работела непрестанно и там където били Пръстените, винаги имало смях и скръбта на ония тежки времена не помрачавала живота. Поради това още преди края на Третата епоха елфите подразбрали, че Сапфиреният Пръстен е при Елронд в прекрасната долина Ломидол, над която най-ярко греели небесните звезди; Елмазният Пръстен пък се пазел в страната Лориен, където живеела владетелката Галадриел. Тя била съпруга на Келеборн от Дориат и кралица на горските елфи, но произхождала от Нолдорите, помнела Деня преди началото на дните във Валинор и се славела като най-могъща и най-красива от всички елфи по Средната земя. Червеният Пръстен обаче останал укрит чак до края и никой освен Елронд, Галадриел и Кирдан не знаел кому е поверен.
Тъй докато продължавала тази епоха на две места се съхранили блаженството и красотата на елфите — в Имладрис и в потайната страна Лотлориен между Келебрант и Андуин, където по дърветата сияели златни цветове и нито орки, нито други зли твари смеели да навлязат. Но сред елфите нерядко се чували мрачни предсказания, че ако пак се завърне, Саурон или ще намери изчезналия Пръстен-повелител, или в най-добрия случай враговете му ще успеят да го унищожат; но и в двата случая Трите щели да загубят своята сила и всичко сътворено от тях да повехне, а елфите да отминат в здрача, за да отстъпят място на човешкото господство.
Всичко това се сбъднало: Единственият, Седемте и Деветте били унищожени; а Трите си заминали от света и с тях отминала Третата епоха и дошъл краят на преданието за Елдарите в Средната земя. Това били Годините на залеза, в които зимна слана попарила сетния разцвет на елфите източно от Морето. По онова време из тукашните земи все още бродели Нолдори — най-прекрасни и най-могъщи от всички чеда на света; и ушите на простосмъртните все още чували техните звънки гласове. Много красота и вълшебства имало все още по този свят, но имало също тъй страхове и ужаси — орки, тролове, дракони, хищни чудовища, а из горите бродели древни, мъдри и чудновати създания, чиито имена днес са забравени; джуджетата все още се трудели из планините и с търпеливо умение сътворявали чудеса от метал и камък, с които днес нищо не може да се мери. Но часът на човешкото господство наближавал и всичко се променяло, докато накрая в Мраколес отново се появил Мрачният владетел.