Малко се знае със сигурност за клетата участ на ония, що попаднали в примките на Мелкор. Та кой ли сред живите е слизал някога в черните кладенци на Утумно и кой ли е успял да прозре мрачните замисли Мелкорови? Ала все пак мъдреците в Ересеа смятат за истина, че всички Куенди, що попадали в лапите на Мелкор преди да рухне Утумно, били затваряни в тъмница и там подир изкусни и страшни мъчения бавно се превръщали в скверни, поробени твари; и тъй в своята злобна завист към елфите създал Мелкор гнусния род на орките, които отпосле навеки им станали най-люти врагове. Защото орките имали свой собствен живот и се множали досущ като Чедата на Илуватар; а нищо живо не е могъл да сътвори Мелкор подир своя бунт още преди Началото, за което се разправя в „Айнулиндале“ — тъй казват мъдреците. И дълбоко в сърцата си орките ненавиждали Господаря, комуто служели само от страх, защото не бил сътворил нищо друго освен окаяната им участ. От всички дела на Мелкор туй навярно било най-гнусно и най-омразно за Илуватар.
Известно време останал Ороме сред Куендите, а после бързо препуснал през равнини и морета да отнесе във Валмар новината; и разказал за сенките, що тревожели покоя на Куивиенен. Възликували всички Валари, ала и смут имало в тяхната радост; и дълго спорили как най-добре да опазят крехките Куенди от сянката на Мелкор. Ороме обаче още тозчас се завърнал в Средната земя и заживял при елфите.
Дълго седял Манве върху Таникветил и в своите размисли подирил съвет от Илуватар. А когато отново се спуснал към Валмар, свикал всички Валари при Пръстена на Съдбата и там дошъл даже Улмо от далечните морета.
Рекъл тогаз Манве на Валарите:
— Ето какъв е съветът на Илуватар в сърцето ми: каквото и да ни струва, отново да овладеем Арда и да избавим Куендите от сянката на Мелкор.
Възрадвал се Тулкас, ала скръб налегнала Ауле, защото предчувствал колко още ще страда светът от тази схватка. Но въпреки туй Валарите се подготвили и решително тръгнали от Аман с цялото си могъщество, та да срутят веднъж завинаги крепостта на Мелкор. Вече никога не забравил Мелкор, че тази война била заради елфите и именно те причинили неговата погибел. Ала нямали елфите дял в тия схватки и малко знаят за онзи величав поход на Запада срещу Севера в зората на техните дни.
Посрещнал Мелкор удара на Валарите в северозападния край на Средната земя и всичко там понесло жестока разруха. Ала бързо дошла победа за армиите на Запада и в страх побягнали към Утумно слугите Мелкорови. Прекосили тогаз Валарите цялата Средна земя и разположили стража над Куивиенен; не знаят Куендите що е станало подир туй в страховитата Битка на Всемогъщите, освен че земята треперела и стенела под нозете им, а водите се разлюлели и в северния небосклон лумнали мощни огньове. Дълга и тежка била обсадата на Утумно, много битки се разиграли пред високите порти, макар че елфите чули от тях само далечно ехо. По онова време се променили формите на Средната земя и Великото море, що я деляло от Аман, станало още по-дълбоко и необятно; бушували диви вълни по бреговете и издълбали огромен залив в южна посока. Още много заливи се появили между него и далечния северен пролив Хелкараксе, где били най-близки Средната земя и Аман. От всички тях най-голям бил Баларският залив и към него се спускала величавата река Сирион от новите северни възвишения — Дортонион и планините около Хитлум. По онуй време се превърнали в пустош целите северни земи, защото там били издълбани бездънните подземия и кладенци на Утумно, пълни с огньове и несметни пълчища от слуги на Мелкор.
Ала най-сетне рухнали портите на Утумно, сгромолясали се чертозите и Мелкор подирил убежище в най-дълбоката яма. Излязъл тогава напред Тулкас от името на всички Валари и в схватка жестока го повалил по очи; а после го оковали с веригата Ангаинор, що бил изковал Ауле и тъй го повели в плен; и задълго настанал мир по света.
И все пак не открили Валарите всички могъщи подземия и пещери, укрити лукаво далеч под твърдините на Ангбанд и Утумно. Много от злите твари се спотайвали там, а други се пръснали и избягали в мрака, та да бродят по необятния свят, чакайки новия час на злото; и никой не знаел где се е дянал Саурон.
Но когато приключила Битката и от руините на Севера се въздигнали огромни облаци пред звездите, Валарите отвели Мелкор във Валинор с оковани ръце и нозе и с превръзка пред очите; и там го изправили сред Пръстена на Съдбата. Там се проснал той по очи пред нозете на Манве и замолил за милост; ала молбата му била отхвърлена и го затворили в тъмница под твърдините на Мандос, отгде никой не може да избяга, бил той Валар, елф или човек простосмъртен. Там му било отредено да чака три епохи, докато получи възможност пак да помоли за прошка.