А когато Елве се пробудил от дългия унес, излязъл заедно с Мелиан от Нан Елмот и двамата заживели сред ония земи. Страстно копнеел той да види отново светлика на Двете дървета, ала по лицето на Мелиан съзирал като в смътно огледало лъчите на Аман и туй му стигало. Сбрал се наоколо неговият народ с радост и изумление, защото ако и да бил преди могъщ и прекрасен, сега го виждали като най-велик сред Маярите, по-висок от всякое друго Чедо на Илуватар и над сребърните му коси се реел вятърът на съдбовна слава.
А Осе последвал отряда на Олве и когато стигнали залива Елдамар (наричан още Елфодом), призовал елфите с мощен глас; а те го чули и помолили Улмо да спре за малко пътуването. Вслушал се Улмо в молбата и по негова заръка Осе закотвил острова в дъното на морето. Тъй охотно се съгласил с елфите Улмо, понеже разбирал сърцата на Телерите и още пред Съвета на Валарите бил се възпротивил срещу призива, смятайки, че ще е по-добре Куендите да си останат в Средната земя. Недоволни били Валарите, щом узнали какво е сторил; скръб обзела Финве, че Телерите няма да дойдат, а още по-скръбен станал, когато узнал, че Елве е изоставен, защото разбирал, че повече не ще го види другаде, освен в чертозите на Мандос. А островът повече не помръднал и тъй си останал насред залива Елдамар; и го нарекли Тол Ересеа, що значи Самотния остров. Там заживели Телерите на воля под звездния небосвод, ала от своите земи виждали Аман и безсмъртния бряг; и заради дългия престой на Самотния остров езикът им станал по-различен от този на Ваниярите и Нолдорите.
На тия последните били отредени земи във Валинор. Но дори и под лъчезарните цветове на Двете дървета копнеели те понякога да зърнат звездите; затуй бил изсечен проход сред величавите стени на Пелори и там, в дълбоката долина, що слизала към морето, издигнали Елдарите висока зелена могила и я нарекли Туна. От запад я огрявал светликът на Дърветата; а на изток, где падала нейната сянка, гледала към залива Елфодом и Самотния остров сред Сенчестите морета. А през Калакирия, що значи Проход на Светлината, се леели лъчите на Блаженото царство, обливали мрачните вълни със сребро и злато, додето накрай достигали Самотния остров и правели западните му брегове зелени и прекрасни. Там за пръв път разцъфнали цветя източно от Планините на Аман.
Върху Туна издигнали елфите град Тирион с бели стени и тераси; и най-висока сред него била кулата на Ингве — Миндон Елдалиева, чиято сребърна лампа греела надалеч над мъглите морски. Малцина от простосмъртните люде са стигали с ладии чак дотам, та да зърнат нейните бледи лъчи. В Тирион върху Туна дълго живели задружно Нолдори и Ванияри. И тъй като от всичко във Валинор най-много обичали Бялото дърво, Явана им сътворила друго дърво, досущ като умален образ на Телперион, само дето не греело със своя зарница; Галасилион се наричало то на синдарински език. Засадили го на терасата под Миндон и там разцъфтяло и дало още много издънки из Елдамар. По-късно една от тия фиданки била отнесена в Тол Ересеа и израсла като могъщо дърво, наречено Келеборн; а подир време, както е разказано другаде, от нея дошло и потеклото на Нимлот, Бялото дърво в Нуменор.
Манве и Варда обичали най-много Ваниярите, Прекрасните елфи; Нолдорите пък били любимци на Ауле и той често идвал при тях със своята свита. Велики познания и умения придобили от него; ала още по-ненаситна ставала жаждата им за знание и често надминавали своя учител. Непрестанно се менял езикът им, защото били страстни любители на словото и вечно търсели най-уместни названия за онуй, що виждали или измисляли. И тъй се случило, че зидарите от рода на Финве търсейки из хълмовете камък за строеж (защото с голяма радост строяли високи кули), първи открили безценните камъни и изкопали несметни богатства; а сетне измислили и инструменти, с които да ги извайват и режат в най-различни форми. Ала за себе си нищо не пазели, а раздавали щедро и със своя труд обогатили цял Валинор.
По-късно Нолдорите се завърнали в Средната земя и тъй като в нашия разказ ще става дума най-вече за техните дела, редно е тук да изброим имената на техните владетели тъй, както са ги изричали елфите в Белерианд.
Финве бил крал на Нолдорите. Синовете му се наричали Феанор, Финголфин и Финарфин; ала Феанор бил роден от Мириел Серинде, а майка на Финголфин и Финарфин била Индис от народа на Ваниярите.
От тримата братя Феанор бил най-учен и най-умел в занаятите и словесното изкуство; духът му горял като пламък. Финголфин бил най-доблестен, силен и храбър. Финарфин бил най-красив и най-мъдър в сърдечните дела; той завинаги си останал приятел със синовете на Олве, владетеля на Телерите, а за жена взел неговата щерка Еарвен — лебедовата девойка от Алквалонде.