Пристигнали там Ваниярите, дошли и Нолдорите от Тирион, сбрали се всички Маяри и Валарите се явили в цялата си величава хубост; запял народът пред Манве и Варда в необятните им чертози, затанцувал по зелените склонове на Планината, що гледала на запад към Двете дървета. Опустели през онзи ден широките улици на Валмар и замлъкнали стълбищата на Тирион; и цялата страна дремела в мир и покой. Само Телерите отвъд планините пеели още по бреговете морски; защото рядко се съобразявали те с годишните времена и не мислели ни за тревогите на Повелителите, ни за черната сянка над Валинор, щом още не ги била докоснала.
Само едно помрачило замисъла на Манве. Феанор дошъл на празника, понеже нему единствено заповядали да се яви, ала Финве го нямало, както и други Нолдори от Форменос. Защото бил рекъл Финве:
— Додето трае присъдата син ми Феанор да не пристъпва до Тирион, смятам се за низвергнат от кралската длъжност и не ще се срещам със своя народ.
А Феанор не дошъл с празнични дрехи, не носел ни накит, ни сребро, злато или камък безценен; и за да лиши Валарите и Елдарите от гледката на Силмарилите, оставил ги в стаята желязна сред Форменос. Все пак срещнал той Финголфин пред трона на Манве и се примирил с него на думи; а Финголфин вече смятал за дреболия ваденето на меча, затуй му протегнал десница и рекъл:
— Както обещах, тъй ще сторя сега. Прощавам ти и зло не помня.
Поел Феанор ръката му без да продума, но Финголфин добавил:
— Половин брат по кръв, ала истински брат по сърце ще ти бъда. Ти ще повеляваш, аз ще изпълнявам. И дано вече свада не ни раздели.
— Чух те — промълвил Феанор. — Тъй да бъде.
Не знаели те какъв смисъл ще придобият тепърва словата им.
Разказват, че както стояли Феанор и Финголфин пред Манве, настанал часът, когато греели и Двете дървета, а лъчите им се преплитали и обливали безмълвния Валмар със сребристо и златно сияние. И в същия този час нахлули Мелкор и Унголиант през полята на Валинор като сянка на черен облак, понесен от ветровете над слънчевата земя; и стигнали пред зелената могила Езелохар. Тогаз Несветлината на Унголиант придошла чак до корените на Двете дървета, а Мелкор скокнал върху могилата и с черното си копие пронизал Дърветата с рани дълбоки чак до сърцевината, та бликнал сокът им като кърви и се разлял по земята. Изсмукала го Унголиант, а сетне се запрехвърляла от Дърво на Дърво, впивайки черната си човка в техните рани, додето ги изцедила докрай и отровата на Смъртта се преляла от нея в техните тъкани, та съсухрила лист, клон и корен; и тъй погубила Дърветата. Ала все още била жадна, затуй отишла при Изворите на Арда и ги изпила до дъно, а от търбуха си бълвала черни пари и се издула тъй необятна и грозна, че даже Мелкор се изплашил.
Тъй паднал мрак черен над Валинор. Много е разказано за онзи ден в книгата „Алдудение“ на Елемире от Ваниярите, за която знаят всички Елдари. Но ни песен, ни разказ може да побере всичката тогавашна скръб и ужас. Изчезнала Светлината; ала мракът, що я последвал, бил нещо повече от липса на светлина. В онзи час бил сътворен Мрак, който изглеждал не като пустота, а като нещо със свой собствен облик; защото бил създаден чрез злобна магия от самата Светлина и имал властта да пронизва очите, да прониква в душата и разума, та тъй да потиска свободната воля.
Погледнала Варда от Таникветил и съзряла Сянката да се извисява внезапно като огромни сумрачни кули; цял Валмар тънел в море от нощ дълбока. Скоро само Свещената планина се издигала като самотен остров сред потопения свят. Всяка песен замлъкнала. Настанала тишина над Валинор и не се чувал ни звук, само вятърът носел през далечния планински пролом жалните вопли на Телерите като студения писък на чайки над вълните. Защото студен дъх повял в онзи миг откъм Изтока и необятните морски сенки се понесли срещу брега.
Но Манве от своя висок трон погледнал надалеч и само неговите очи пронизвали тъмата нощна, додето зърнали Мрак над мрака, непроницаем дори и за него, огромен, ала далечен; движел се този Мрак на север с бързина неуловима и разбрал Манве, че Мелкор е дошъл и си е заминал.
Почнала се тогава потеря; и земята трептяла под галопа на Манве и неговата дружина, а огънят, лумнал изпод копитата на Нахар, бил първата светлина, що се завърнала във Валинор. Но всеки път щом настигали Облака на Унголиант, конниците на Валарите ослепявали, смут ги обземал и се разпилявали, без да знаят къде отиват; а песента на Валарома глъхнела и занемявала. Сам Тулкас бил като оплетен в черна мрежа сред мрака и стоял безсилен и напразно раздавал удари напосоки. А когато Мракът отминал, било твърде късно; Мелкор си бил отмъстил и избягал накъдето желаел.