Глава 9
За бягството на Нолдорите
Подир време се сбрало велико множество около Пръстена на Съдбата; а Валарите седели в сянка, понеже било през нощта. Но звездите на Варда искрели високо в небето и въздухът бил прозрачен, защото ветровете на Манве били прогонили мъртвешките изпарения и върнали назад морските сенки. Изправила се тогаз Явана и застанала над Езелохар, Зелената могила, що била сега безплодна и черна; простряла ръце над дърветата, но те били мъртви и сухи, та щом докосвала някой клон, той се откършвал и падал безжизнен в нозете й. Мнозина надигнали глас за жалба; и скърбящите мислели, че са изпили до дъно скръбната чаша, що Мелкор им напълнил. Ала не било тъй.
Рекла Явана на всички Валари:
— Свърши се вече със Светлината на Двете дървета, жива е тя още само в Силмарилите на Феанор. Прозорлив е бил той! Даже и за най-могъщите след Илуватар има дела, що могат да се постигнат веднъж и само веднъж. Аз сътворих Светлината на Двете дървета и додето светува Еа, не ще мога да го повторя. Ала ако имах поне искрица от нея, бих смогнала да вдъхна живот на Дърветата, преди корените им да изтлеят; и тогаз раните ни ще се изцелят, а злобата Мелкорова ще остане беззъба.
Изрекъл тогава Манве:
— Чу ли що продума Явана, о, Феанор, сине на Финве? Ще изпълниш ли онуй, за което те моли?
Възцарила се тишина, ала Феанор не изрекъл ни слово. Провикнал се тогава Тулкас:
— Изречи да или не, Нолдоре! Ала кой ли би отказал на Явана? И не е ли дошла изпървом тяхната светлина от нея?
Но Ауле Твореца му рекъл:
— Не бързай! Сам не знаеш за колко велика услуга молим. Дай му покой още малко.
В този миг викнал Феанор с болка горчива:
— И за вас, и за не тъй великите има дела, що се постигат само веднъж през живота; и в тия дела намира покой сърцето. Мога и да разбия камъните безценни, ала не ще сътворя вече други подобни по прелест; и трябва ли да го сторя, нека по-добре сам сърцето си да разбия и да погина пръв от всички Елдари в Аман.
— Не ще си пръв — отвърнал Мандос.
Ала никой не разбрал словата му; и отново настанала тишина, додето Феанор тънел в размисли мрачни. Сторило му се, че е попаднал във вражески обръч и отново си припомнил словата Мелкорови, че няма спасение за Силмарилите, ако Валарите ги пожелаят. „А не е ли и той Валар като другите — мълвяла неговата мисъл, — и не разбира ли що е в душите им? Да, крадец познава крадеца!“ И се провикнал високо:
— Туй не ще сторя по собствена воля. А ако ме принудят Валарите, вече ще зная наистина, че Мелкор им е сродник.
Продумал тогава Мандос:
— Ти го изрече.
А Ниена се изкачила по Езелохар и със сълзи измила скверните следи на Унголиант; и скръбна песен запяла за болките на света и Помръкването на Арда.
Ала докато скърбяла Ниена, дотърчали нолдорски пратеници от Форменос с нови зли вести. Разказали те как Мрак заслепяващ дошъл на север, а посред него крачела безименна сила и Мракът извирал от нея. Мелкор също бил там и когато нахлул в дома на Феанор, съсякъл пред прага Финве, краля на всички Нолдори, и тъй се проляла първата кръв сред Блаженото царство; защото Финве единствен не бил избягал от ужас пред Мрака. Разказали още, че Мелкор разрушил крепостта Форменос и откраднал всички съкровища на Нолдорите, струпани в нея; а от Силмарилите нямало и следа.
Изправил се тогаз Феанор, вдигнал ръце пред Мандос и проклел Мелкор с името Моргот, що значи Черен враг на Света; и от онзи ден само под туй име го знаят Елдарите. А още проклел Феанор призива на Манве и часа, в който приел да дойде на Таникветил, понеже обезумял от скръб и ярост, та вярвал, че ако бил останал във Форменос, щял да постигне друго, освен и той да загине, както замислял Мелкор от самото начало. После напуснал Пръстена на Съдбата и побягнал в нощта, защото обичал своя баща като Светлината на Валинор и безсмъртните творения на ръцете си; а кой ли сред синовете елфически и човешки е могъл да оцени баща си по-високо?
Мнозина изпитали състрадание към болката на Феанор, ала загубата не била само негова; а Явана ридаела край могилата от страх, че Мракът ще погълне навеки последните лъчи от Светлината на Валинор. Защото макар Валарите да не разбирали още докрай какво се е случило, вече знаели, че Мелкор е подирил помощ от някаква чужда на Арда сила. Силмарилите били изчезнали и на пръв поглед изглежда все едно дали бил казал да или не Феанор на Явана; ала ако се бил съгласил отначало, преди да чуе вестите от Форменос, други биха били сетнешните му дела. А сега наближавал съдбовният час на Елдарите.