Междувременно Моргот избягал от потерята на Валарите и се добрал до пущинаците на Араман. Тия земи лежали далече на север, между планините Пелори и Великото море, също както бил разположен Авасар на юг; само че Араман бил по-просторен и между брега и планините се разстилали безплодни равнини, облъхвани от свирепия мраз на близките Ледове. Придружен от Унголиант, Моргот прекосил бързо тия места и през мъглите на Ойомуре стигнал до Хелкараксе, где проливът между Аман и Средната земя бил изпълнен с плаващи ледени грамади; прехвърлил се и тъй най-сетне достигнал северните области на Отвъдните земи. Заедно продължили напред, защото Моргот не можел да се отърве от Унголиант и нейният облак все още бил около него, а тя го следяла зорко с всичките си очи; и стигнали до земите на север от залива Дренгист. Наближавали до руините на Ангбанд, някогашната могъща западна крепост на Моргот; усетила Унголиант каква надежда се таи в сърцето му и разбрала, че ще се помъчи да избяга от нея, затуй го спряла и настояла да изпълни обещаното.
— Чуй ме, Черно сърце — продумала тя. — Аз сторих каквото пожела. Ала все още съм гладна.
— Що повече искаш? — отвърнал Моргот. — Целия свят ли желаеш за търбуха си ненаситен? Не съм ти го обещал. Аз съм негов Владетел.
— Не ми е потребно чак толкоз много — рекла Унголиант. — Ала ти грабна велико съкровище от Форменос; него искам. Да, с двете ръце ще ми го дадеш.
Нямал друг избор Моргот, освен да й даде камъните безценни, ала един по един и с неохота; а тя ги поглъщала и изчезвала прелестта им от този свят. Все по-чудовищна и мрачна растяла Унголиант, но не се засищала нейната лакомия.
— С левицата само даваш — рекла тя. — Отвори и десницата.
А в десницата си Моргот стискал Силмарилите и макар да били заключени в кристално ковчеже, те вече започвали да го изгарят и ръката му се гърчела от болка, ала въпреки туй не я разтварял.
— Не! — възразил той. — Вече взе онуй, що ти се полагаше. И делото си успя да извършиш само чрез моята сила, вложена в тебе. Повече не си ми нужна. А тия неща вече не ще получиш, нито пък ще ги видиш отново. Обричам ги да са мои во веки веков.
Но Унголиант била станала огромна, а Моргот бил загубил много от силите, що вложил в нея; и тя се изправила срещу него, в облака го обгърнала и с лепкави мрежи опитала да го удуши. Надал тогаз Моргот вик ужасяващ и отекнал гласът му из планините. И отпосле оная местност била наречена Ламот, защото ехото от писъка му останало в нея завинаги, тъй че провикнел ли се някой там, разбуждал екота и цялата пустош между хълмовете и морето се изпълвала с глъчка като от безброй отчаяни гласове. Викът на Моргот в онзи миг бил най-могъщият и страховит звук, чуван някога из северния свят; планините се разтърсили, земята потреперала и величавите скали се разцепили на две. До най-забравени дълбини се чул този вик. А далече под разрушените сводове на Ангбанд, сред подземия, где не били слизали увлечените в битката Валари, все още се спотайвали Балрози и чакали завръщането на Господаря си; щом го чули, тозчас излетели нагоре, прехвръкнали през Хитлум и се спуснали над Ламот като огнена буря. С камшици от пламък свиреп разкъсали мрежите на Унголиант, а тя изпищяла и хукнала в лудешки бяг, бълвайки черни изпарения, за да се укрие; и в своето бягство от севера стигнала до Белерианд и заживяла под Еред Горгорот, в оная мрачна долина, що сетне била наречена Нан Дунгортеб или Долина на Страшната смърт заради ужаса, който тя отгледала там. Защото в оная долина още от дните, когато бил съграден Ангбанд, живеели други скверни твари в паешка форма, та сега Унголиант се съвъкупила с тях и сетне ги изяла; и макар че подир туй Унголиант заминала да броди накъдето желае из забравените южни области на света, нейните изчадия останали да обитават там и да тъкат своите гнусни мрежи. Никоя легенда не споменава що се е случило с нея. Ала някои казват, че свършила още в най-древни времена, когато от глад ненаситен сама себе си била изяла.
И тъй не се сбъднал страхът на Явана, че Силмарилите ще бъдат погълнати и ще се превърнат в пустота; но си останали във владение на Моргот. А той след като се освободил, сбрал отново всички свои слуги сред руините на Ангбанд. Там издълбал пак необятни подземия и тъмници, а над портите издигнал тройния връх Тангородрим и от върха нагоре вечно се виел огромен облак от черен пушек. Безбройни станали пълчищата му от демони и зверове, а грозният народ на орките, сътворен някога от него, сега се множал без мярка в утробата на земята. Черна сянка натегнала над Белерианд, както разказват легендите; а в Ангбанд сам Моргот си изковал грамадна желязна корона и се обявил за Крал на Света. Като знак за туй прикрепил Силмарилите върху короната. Ръцете му били изгорени до черно от допира с тия свещени кристали и черни си останали до края; никога не успял да се освободи от болката на изгарянето и това още повече го гневяло. А короната нито за миг не свалял от главата си, макар нейната тежест да го гнетяла със смъртна умора. Само веднъж и то за кратко напуснал потайно бърлогата си в далечния Север; пък и изобщо рядко излизал от дълбините на своята крепост, та дори армиите си ръководел само от трона. И додето траяла властта му, един-единствен път се изправил с оръжие в ръката.