Малко се знае за дългите мирни години подир идването на Денетор. В ония дни, казват, Даерон Песнопоеца, пръв сред премъдрите в кралството Тинголово, сътворил своите руни; а Наугримите, що идвали в Белерианд, ги опознали и били толкоз доволни, че възхвалявали делото на Даерон повече от ближните му Синдари. Тъкмо Наугримите пренесли отвъд планините тия руни, наречени кирти и ги раздали на други народи; ала до избухването на Войната рядко си служели с тях Синдарите за водене на летописи и тъй множество спомени изчезнали сред руините на Дориат. А и малко може да се говори за времена на блаженство и радост, додето не свършат; тъй и всяка творба прекрасна, додето е жива за взора, сама разказва за себе си, а чак когато изчезне навеки или я заплаши гибел, влиза в предания и песни.
В Белерианд през ония дни волно бродели елфите, бързи течали реките под звездния блясък, а нощните цветя пръскали аромат благоуханен; красотата на Мелиан била като щедро пладне, а хубостта на Лутиен като пролетно утро. В Белерианд властвал крал Тингол на своя трон като един от могъщите Маяри, чиято сила е в покоя, а радостта за тях е въздух всекидневен и мислите им текат безметежно от висините до низините. В Белерианд все още препускал понякога великият Ороме като вятър над планините и песента на мощния му рог кънтяла из звездните простори, а елфите се бояли от блясъка му величав и от могъщия тътен, с който се носел Нахар; ала когато отеквал Валарома сред хълмовете, знаели, че всички зли твари са побягнали надалече.
Но накрая се случило тъй, че наближил свършекът на блаженото време и пладнето на Валинор взело да клони към залез. Защото както разказват и както се знае от всички, понеже е съхранено в премъдри книги и песни, Мелкор погубил Дърветата на Валарите, а подир туй избягал и се завърнал в Средната земя. Далече на север пламнала свадата между Моргот и Унголиант; но могъщият писък на Моргот отекнал из цял Белерианд и всички се свили от ужас, защото макар и да не знаели какво им вещае, чували смъртна прокоба. Скоро подир туй Унголиант избягала от Севера и минала в кралството на Тингол, пръскайки около себе си мрак страховит; ала могъществото на Мелиан я възпряло, та не могла да навлезе в Нелдорет, а дълго се спотайвала из сенките на планините, що ограждали Дортонион на юг. Нарекли ги Еред Горгорот, тоест Планини на Ужаса и никой не смеел да иде натам или да премине наблизо; и живот, и светли лъчи чезнели там, а водите били отровени. А Моргот, както вече бе казано, се завърнал в Ангбанд, изградил го наново и над портите извисил зловонните кули на Тангородрим; и портите на Моргот били само на сто и петдесет левги от моста на Менегрот — далече, ала все пак прекалено близо.
Орките, що се множали в дълбините на земната твърд, станали силни и свирепи, а техният мрачен владетел им вдъхнал страст към рушене и смърт; излезли те през портите на Ангбанд под гъсти облаци, сътворени от Моргот и безшумно нахлули из северните плата. Оттам ненадейно връхлетели в Белерианд като могъща армия, за да погубят Тингол. А в онова просторно кралство мнозина елфи бродели на воля из горите или живеели мирно на малки и раздалечени общини; само около Менегрот насред Белерианд и край Фалас в земите на моряците имало многобройни племена. Но орките обкръжили Менегрот от всички страни; разположили се на два стана — източният бил между Келон и Гелион, а западният в равнините между Сирион и Нарог; и от тия лагери пращали набег след набег, а Тингол бил откъснат от народа на кирдан в Егларест. Тогава призовал на помощ Денетор и множество елфи се притекли от Регион отвъд Арос и от Осирианд за първата схватка на Белериандската война. И източният отряд на орките бил хванат в клещи от армиите на Елдарите между Арос и Гелион северно от Андрам; там били разбити, а онези, що побягнали от гибелта си на север, срещнали топорите на Наугримите, които идвали откъм връх Долмед; само малцина успели да се завърнат в Ангбанд.
Но скъпо струвала тази победа. Защото леко въоръжените елфи от Осирианд трудно можели да се мерят с орките, що носели подковани ботуши, железни брони и тежки копия с широки остриета; сам Денетор бил отблъснат и обкръжен върху хълма Амон Ереб. Там загинал заедно с целия си род, преди да се притече на помощ Тингол. Люто отмъстил за смъртта му Тингол, когато връхлетял изотзад върху орките и натрупал камари от леш, ала въпреки туй дълго скърбили Нандорите за своя вожд и нов вече не си избрали. След схватката някои се завърнали в Осирианд и разказите им изпълнили със страх останалите племена, та повече никога не излезли на открита бран, а се спотайвали плахо; и заради одеждите си с цвета на горски листа били наречени Лаикуенди, що значи Зелени елфи. Мнозина обаче отишли на север в охраняваното кралство на Тингол и се претопили сред неговия народ.