Когато съзрели видението за бъдния дом и Чедата на Илуватар, мнозина от най-умелите Айнури устремили и мисъл, и копнеж към това място. И пръв между тях бил Мелкор — най-могъщият от онези Айнури, що имали дял в песента. Изпървом залъгвал дори и себе си, че желае да тръгне натам и заради благото на Чедата да се пребори с вълните от жега и студ, що самият той бил породил. Но всъщност искал да покори и елфи, и хора, понеже завиждал на дарбите, с които обещал да ги надели Илуватар; мечтаел да има слуги и роби, да го наричат Властелин и да потъпква чуждата воля.
А останалите Айнури гледали този дом сред необятните простори на света, наричан от елфите Арда — Земята; светлина бликала в сърцата им, радвали се очите им на яркото пъстроцветие, но дълбок смут ги обземал от рева на морето. Наблюдавали ветровете, въздуха и всичко, от което е изградена Арда — желязо, камък, злато, сребро и още какво ли не, ала над всичко най-силно възхвалили водата. И казват Елдарите, че от всичко друго на тая Земя тъкмо водата най-добре съхранява древното ехо от Музиката на Айнурите; тъй и до днес мнозина от Чедата на Илуватар слушат ненаситно гласа на морето, без сами да знаят що чуват.
Към водата обърнал своите мисли онзи Айнур, когото елфите наричат Улмо и който бил най-надарен от Илуватар в музикалните умения. За въздух и ветрове пък копнеел Манве, най-благородният от всички Айнури. За земната твърдина си мислел Ауле, комуто Илуватар бил дал сръчност и знания с пълна шепа — почти толкоз, колкото и на Мелкор; само че Ауле дири наслада и гордост в самото дело и сътвореното от него, а не в притежание и власт — затуй раздава щедро и нищо не скътва, а безгрижно се прехвърля към ново дело.
Обърнал се Илуватар към Улмо и рекъл:
— Не виждаш ли как в това малко царство сред Дълбините на времето тръгва Мелкор да воюва срещу онуй, що е подвластно на тебе? Измисли той лютия студ, но не можа да съсипе прелестта на изворите и бистрите твои езера. Виж снега, виж изящната скрежна дантела! Измисли още Мелкор жега и пламъци ненаситни, но не пресуши твоя копнеж, нито пък укроти песента на морето. Виж висотата на величавите облаци и омайния танц на мъглите; чуй как се ръси дъжд по Земята! А с тия облаци ти се издигаш във висинето при Манве, твоя най-скъп приятел.
Отвърнал му Улмо:
— Вярно, тъй водата става далеч по-красива от онуй, що жадуваше сърцето ми; и в най-потайните си мечти не бях замислил прелестта на снежинката и музиката на дъждовете. Вечно ще диря Манве, та заедно да творим нови песни за твоя наслада!
Тъй още от зората на дните се съюзили Манве и Улмо, та и до днес служат най-вярно на целта на Илуватар.
Ала още преди да довърши Улмо, както гледали всички Айнури, изведнъж сякаш някой отнел видението и го укрил от техния взор; в този миг им се сторило, че долавят нещо ново. Мрак се наричало то и дотогава го знаели само от мислите си. Ала вече били обикнали прелестното видение и се увлекли в съдбините на сътворения свят, тъй че мислели само за него; защото когато видението изчезнало, разказът бил недовършен и тепърва имало да се коват кръговете на времето. Казват, че гледката свършила преди Царството човешко и залеза на Първородните, тъй че макар всичко туй да е в Музиката, Айнурите не видели с очите си следващите епохи и края на света.
Настанал тогава смут сред Айнурите, ала Илуватар ги свикал и казал:
— Знам как горещо копнеете туй, що видяхте, да не е само образ в мислите ваши, а да го има наяве — част от вас, и все пак отделно. Затова ще река: Еа! Да бъде! И в Пустотата ще пратя Нетленния пламък за сърце на света и светът ще излезе наяве; а който от вас поиска, ще може да иде при него.
Изведнъж видели Айнурите в далечината светлина като облак със сърце от жив пламък и разбрали, че вече не е само видение, а сътвореният от Илуватар свят на име Еа.
И станало тъй, че част от Айнурите живеят и до днес при Илуватар отвъд пределите на света; а други, сред тях мнозина от най-прекрасните и могъщите, се сбогували с Илуватар и слезли надолу. Но по волята на Илуватар, а може би и от своята безпределна обич, те поели едно условие: занапред цялата тяхна мощ да е обвързана със света чак до неговия завършек, тъй че те да му дават живот и да се грижат за него. От тогаз ги наричат Валари — Силите на света.
Но когато навлезли в Еа, те изпървом се смаяли и объркали — нямало и следа от онуй, що били видели; всичко тепърва предстояло и било още безформено и мрачно. Защото Великата Музика била само развитие и цъфтеж на мисълта в Чертозите извън Времето, а видението не било нищо друго освен предсказание за света; сега Валарите пристъпвали в зората на Времето и осъзнавали, че светът е бил само сянка и песен, а на тях се пада да го довършат. Тъй започнал техният тежък труд сред безмерни и незнайни простори, в епохи забравени и непознати, додето най-сетне в дълбините на Времето и сред необятната шир на Еа настанал часът, в който бил сътворен дом за Чедата на Илуватар. И в този труд главна роля поели Манве, Ауле и Улмо; ала Мелкор също бил там от самото начало, палел огромни огньове и се месел във всяко дело, та ако може, да го използва за своите цели и стремежи. И когато Земята била още млада и обгърната в пламък, закопнял Мелкор за нея и рекъл на другите Валари: