Тъй синовете на Феанор начело с Маедрос властвали над Източен Белерианд, ала по онова време племената им живеели предимно в северните области, а на юг отивали само да ловуват из зелените гори. Амрод и Амрас обаче се заселили по ония места и додето траела Обсадата рядко се отбивали на север; понякога към техните краища пристигали и други елфически владетели, дори от най-далечни земи, защото макар и пуста, страната била дивно красива. Най-често идвал Финрод Фелагунд, който бил страстен пътешественик, та в странствията си стигал чак до Осирианд и дружал със Зелените елфи. Но додето траяло царството на Нолдорите, нито един от тях не се прехвърлил отвъд Еред Линдон; рядко идвали вести в Белерианд от далечните земи на Изтока.
Глава 15
За Нолдорите в Белерианд
Разказахме вече как Улмо помогнал на Тургон от Невраст да открие потайната долина Тумладен; а тя (както се узнало по-сетне) лежала източно от горното поречие на Сирион сред пръстен от непристъпни планини, през които не можела да мине никоя жива твар освен орлите на Торондор. Но дълбоко под планините имало проход, издълбан още в мрачните епохи на света от потоците, що изтичали, за да се влеят в Сирион; тъкмо този проход открил Тургон, минал по него до зелената равнина между планините и видял сред нея да се издига хълм като остров от корав и гладък камък; защото в древни времена долината била дъно на огромно езеро. Тогава Тургон разбрал, че най-сетне е намерил желаното място и решил да построи там прекрасен град, който да му напомня за Тирион върху Туна; но изпървом се прибрал в Невраст и заживял мирно, макар че дълбоко в сърцето си непрестанно обмислял как да постигне своите замисли.
След Дагор Аглареб обаче безпокойството, що вселил Улмо в гърдите му, отново започнало да го мъчи, та призовал най-крепките и най-надарените от своето племе и тайно ги повел към скритата долина, за да започнат строежа на града, който Тургон бил замислил; и навсякъде сложили стража, та нито един пришълец да не се натъкне на техния труд, а Улмо ги закрилял със своята мощ откъм Сирион. Но Тургон продължавал през повечето време да живее в Невраст, докато най-сетне градът бил напълно завършен след петдесет и две години потаен труд. Разказват, че Тургон му избрал името Ондолинде, що на езика на елфите от Валинор означавало Скала на пеещите води, защото върху хълма имало множество фонтани; но на синдарински език името се променило и станало Гондолин, сиреч Скритата скала. Приготвил се Тургон да потегли от Невраст и да напусне завинаги чертозите си във Винямар край морето; тогава Улмо го посетил още веднъж и му рекъл:
— Ето че най-сетне тръгваш към Гондолин, Тургон; а аз ще запазя властта си в Сирионската долина и всички води около нея, та никой да не попречи на твоя поход или да открие потайния вход без твое разрешение. От всички владения на Елдарите най-дълго ще устои Гондолин срещу силата Мелкорова. Ала недей да възлюбваш прекомерно онуй, що се роди от копнежа сърдечен и труда на ръцете ти; помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на Запад и идва откъм Морето.
После Улмо предупредил, че не е в неговата власт да отмени Прокобата на Мандос, която тегнела и върху Тургон.
— Прочее, може и тъй да се случи — рекъл той, — че проклятието на Нолдорите да те открие там подир време и измяната да надигне глава сред твоите чертози. Огън ще те заплаши тогава. Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди и чрез него над огън и разруха ще се роди нова надежда за елфи и хора. Затуй остави в този дом меч и доспехи, та в бъдни години той да ги намери и тъй да го познаеш без страх от измама.
Обяснил още Улмо от какъв вид и размери да бъдат шлемът, ризницата и мечът, оставени в чертозите. Подир туй се завърнал в морето, а Тургон повел своя народ, що представлявал точно една трета от Нолдорите на Финголфин и заедно с тях тръгнала още по-голяма армия от Синдари; отряд подир отряд потегляли тайно под сенките на Еред Ветрин и стигали незабелязано до Гондолин, тъй че никой не знаел къде изчезвали. Последен от всички Тургон превел безшумно своята свита през хълмовете, достигнал планинските порти и ги захлопнал зад гърба си.
Дълги години подир туй никой не влязъл в скритата долина освен Хурин и Хуор; а войската на Тургон не излязла навън чак до Скръбната година, която дошла след повече от триста и петдесет години. Но зад планинския пръстен народът на Тургон се множал и благоденствал, а умелите майстори не си давали нито миг отдих, тъй че Гондолин върху Амон Гварет наистина станал прекрасен град и можел да се мери по хубост дори с елфическия Тирион отвъд морето. Високи и бели се издигали неговите стени, гладки били каменните стълбища, а над всичко се извисявала могъщата Кралска кула. Бистри водоскоци разпръсквали там блестящи струи, а в двора на Тургоновия дворец имало изображения на древните Дървета, що самият крал бил изваял с цялото си елфическо умение; и на златното дърво дал име Глингал, а другото, чиито цветове били изработени от сребро, нарекъл Белтил. Но по-прекрасна от всички чудеса на Гондолин била Тургоновата щерка Идрил, наричана Келебриндал Среброногата, чиито коси били като златното сияние на Лаурелин преди злодеянията Мелкорови. Тъй живял Тургон в блаженство дълги години; а Невраст останал да пустее и никой не се заселил там чак до разрухата на Белерианд.