Докато Тургон строял в пълна тайна своя град Гондолин, Финрод Фелагунд дълбаел подземните зали на Нарготронд; ала сестра му Галадриел, както казахме, живеела в Тинголовото кралство Дориат. И понякога Мелиан и Галадриел си говорели за някогашното блаженство във Валинор; но винаги замлъквали устните им, щом стигнели до мрачния час, в който загинали Дърветата. И рекла веднъж Мелиан:
— Някаква скръб тегне върху теб и твоя род. Виждам това, ала всичко друго е скрито от взора ми; защото ни в мисъл, ни във видение мога да прозра онуй, що е ставало или става на Запад — сянка обгръща всички земи на Аман и се простира далеч отвъд морето. Защо не ми разкажеш повече за това?
— Защото е отминала тази скръб — отговорила Галадриел, — и колкото радост ни е останала, не желая да я помрачавам със спомени. А може и още скръб да ни чака, макар че в сърцата ни грее надежда.
Тогаз я погледнала право в очите Мелиан и промълвила:
— Не вярвам Нолдорите да са дошли като пратеници на Валарите, както бе речено изпървом; не ще да е тъй, макар че ни се притекоха на помощ в тежък час. Защото никога не говорят за Валарите, а и техните славни владетели не донесоха вест за Тингол ни от Манве, ни от Улмо, ни дори от брата на нашия крал Олве и неговия народ отвъд морето. Кажи ми, Галадриел, за какво е бил прокуден от Аман доблестният народ на Нолдорите? И какво зло тегне над синовете Феанорови, та са тъй навъсени и надменни? Не налучквам ли истината с тия въпроси?
— Налучкваш я — отвърнала Галадриел, — само дето не бяхме прокудени, а дойдохме по своя воля и против волята на Валарите. Пренебрегнахме и Валарите, и страховитите заплахи по пътя заради една цел: да отмъстим на Моргот и да си възвърнем онуй, що ни открадна.
После Галадриел разказала на Мелиан за Силмарилите и гибелта на крал Финве във Форменос; ала не споменала ни дума за Клетвата, Братоубийството и опожаряването на корабите в Лосгар. Мелиан обаче й рекла:
— Много ми разказа ти, а и още неща прозирам. Макар да забулваш в мрак дългия път от Тирион дотук, долавям по него злини, за които Тингол трябва да узнае.
— Може би — отвърнала Галадриел, — ала не от мен.
И Мелиан повече не говорила с Галадриел за тия неща; но на Тингол разправила всичко, що била узнала за Силмарилите.
— Велики са тия дела — рекла тя, — по-велики, отколкото си представят самите Нолдори; защото и Светлината на Аман, и съдбините на Арда са заключени днес в тия творения на Феанор, що вече не е между нас. Предричам, че никаква сила не ще помогне на Елдарите да ги завладеят; и целият свят ще пламне в сражения и разруха, преди да бъдат отвоювани от Моргот. Виж! На Феанор те са донесли гибел, а сигурно и на мнозина други; но пръв в тази пагубна върволица, що тепърва ще продължава, е бил твоят приятел Финве. Моргот го е погубил, преди да избяга от Аман.
Замлъкнал тогаз Тингол, потиснат от скръб и предчувствия мрачни; ала накрая казал:
— Най-сетне разбирам туй идване на Нолдорите от Запада, над което недоумявах до днес. Не да ни помогнат са дошли (помощта е била случайна), защото от нас, останалите в Средната земя, Валарите очакват сами да се грижим за себе си и само в най-тежък час биха се притекли да ни избавят. За мъст и за връщане на загубеното са идвали Нолдорите. Толкоз по-добре — значи ще са ни сигурни съюзници против Моргот, с когото вече нивга не ще и помислят да преговарят.
Но Мелиан възразила:
— Вярно, затуй са дошли; ала и за друго. Пази се от синовете Феанорови! Като сянка тегне над тях гневът на Валарите; и много злини са извършили — не само срещу Аман, но и против собствения си род. Задремала скръб лежи между принцовете на Нолдорите.