А Тингол отвърнал:
— Що ме засяга туй? За Феанор мога само по чужди думи да съдя, че наистина е бил велик. Каквото съм чувал за синовете му, не ми допада твърде; ала вярвам, че тъкмо те ще са най-смъртни врагове на нашия общ неприятел.
— Два ръба имат обаче както техните мечове, тъй и словата им — рекла Мелиан; и повече не разговаряли за това.
Не подир дълго плъзнала сред Синдарите мълва за делата на Нолдорите, преди да дойдат в Белерианд. Знаело се със сигурност откъде идвали слуховете, а към мрачната истина се примесвали и отровни лъжи; но по онуй време Синдарите били още непредпазливи и доверчиви, та Моргот (както можело и да се очаква) ги избрал за първи жертви на своето лукавство, понеже не го познавали. И чувайки тия приказки, Кирдан се обезпокоил; мъдър бил той и бързо прозрял, че верни или не, с лукава цел се разпръскват тъкмо по това време, макар да смятал това лукавство за родено от вражди и завист между Нолдорските принцове. Затова пратил вестоносци да съобщят на Тингол какво се говори.
Случило се тъй, че точно тогава синовете на Финарфин отново гостували при Тингол, защото искали да се видят със сестра си Галадриел. И развълнуван от вестите, Тингол ядно рекъл на Финрод:
— Нередно си постъпил, сроднико, че укри тъй важни дела от мен. Едва сега узнавам за злодеянията на Нолдорите.
Ала Финрод отвърнал:
— С какво съм ти навредил, владетелю? И какви злодеяния са сторили Нолдорите в твоето кралство, та да те наскърбят? Нито против теб, нито против когото и да било от твоя народ не им е идвало и на ум да вдигнат ръка.
— Чудя ти се, синко на Еарвен — рекъл Тингол, — как тъй без едно-едничко слово за оправдание или прошка дръзваш да сядаш на трапеза при своя сродник, докато ръцете ти са обагрени в кръв от клането на майчиния ти род!
Дълбоко се наскърбил Финрод, ала премълчал, защото не можел да се защити, без да обвини останалите Нолдорски принцове; а не желаел да говори тъй пред Тингол. Но горчилка кипнала в сърцето на Ангрод от спомена за словата на Карантир и той се провикнал:
— Не знам, владетелю, що за лъжи си чул и кой вятър ги носи; ала с кървави ръце не сме дошли. Без друга вина стъпихме тук, освен може би дето се вслушахме в пагубните речи на Феанор, та се опиянихме глупаво и мимолетно като от лошо вино. Зло не сме сторили по своя път, ала големи злини изтърпяхме и за всичко дадохме прошка. А за награда ни наричат твои доносници и предатели на Нолдорите — лъжовно, както сам знаеш, защото заради чужда чест мълчахме пред теб и тъй си навлякохме гнева ти. Но повече тая неправда не се търпи и дойде време да чуеш истината.
И Ангрод заговорил горчиво за синовете Феанорови, за проляната кръв в Алквалонде, Прокобата на Мандос и опожарените кораби в Лосгар. А накрая извикал:
— Кой би дръзнал тъкмо нас, изтърпелите толкоз мъки сред Пукащия лед, да нарече предатели и братоубийци?
— Ала и над вас тегне сянката на Мандос — промълвила Мелиан.
Тингол обаче дълго мълчал, преди да проговори.
— Вървете си сега! — рекъл той. — Вървете, защото пламна сърцето в гърдите ми. Друг път елате, ако желаете; никога не ще затворя портите си за сродници, оплетени в мрежа на злодеяние, за което не са допринесли. С Финголфин и неговия народ също ще съхраня старата дружба, понеже горчиво са заплатили за злото. И всяка скръб помежду ни ще потъне в общата ненавист към Врага, първопричина за всичко. Но чуйте словата ми! Вече никога не ще отворя ухо за езика на ония, що погубиха мои близки в Алквалонде. И додето съм тук на власт, никой не ще го говори свободно в моето кралство. Всички Синдари ще се вслушат в повелята ми да не проронят ни дума от нолдорската реч и да не отвръщат никому, що се обръща към тях чрез нея. А който все пак я проговори, ще се смята за неразкаян изменник и братоубиец.
Тръгнали си от Менегрот синовете Финарфинови с натежали сърца, тъй като предусещали как ще се сбъднат словата на Мандос и нито един от Нолдорите, що последвали Феанор, не ще избяга от мрачната сянка над своя народ. И станало тъй, както бил рекъл Тингол; понеже Синдарите се вслушали в повелята му и занапред в цял Белерианд отхвърляли речта на Нолдорите, а който дръзвал да я говори, си навличал всеобща омраза; за своето всекидневие Изгнаниците възприели синдаринския език, а Върховното слово на Запада се употребявало единствено при срещи насаме между най-благородните Нолдори. И все пак то оцеляло като език на премъдрите книги навсякъде, където живеел този народ.