— Второто избирам за себе си и сина си! Не ще ми отнемеш онуй, що е мое!
Но Маеглин се хвърлила пред копието и то я улучило в рамото; и множество стражи повалили Еол и го отвели вързан навън, докато други се грижели за Аредел. А Маеглин само погледнал баща си, без да продума.
Решено било подир ден кралят да отсъди участта на Еол; а Аредел и Идрил придумали Тургон да бъде милостив. Но макар раната да изглеждала дребна, привечер Аредел заболяла, загубила свяст и през нощта издъхнала; защото твърде късно разбрали, че острието на копието било покрито с отрова.
Затуй когато изправили Еол пред Тургон, нямало вече милост; отвели престъпника при Карагдур, пропаст от черни скали под северния склон на Гондолинския хълм, за да го хвърлят от високата градска стена. А Маеглин стоял наблизо и пак не продумвал; но накрая Еол извикал:
— Значи изменяш на баща си и своя род, недостойни сине! Дано един ден на туй място да загубиш всички надежди и да срещнеш същата гибел!
После го хвърлили в Карагдур — тъй свършил Еол и всички в Гондолин смятали тази участ за справедлива; Идрил обаче била потресена и от онзи ден престанала да се доверява на своите близки. Ала Маеглин се издигнал сред Гондолиндримите, та заслужил всеобща възхвала и кралска благосклонност; защото не само изучавал охотно и умело всички нови премъдрости, но и сам имал на какво да научи другите. Сбрал около себе си всички най-надарени в ковашкия и миньорския занаят; и заедно издирили из Ехориат (сиреч Пръстеновите планини) богати залежи от метални руди. Най-високо ценял желязото от мината Ангабар в северните склонове на Ехориат и оттам добивал в изобилие ковани метали и стомана, та направил оръжията на Гондолиндримите още по-крепки и остри; и туй щяло да им бъде подкрепа в идните дни. Мъдър бил Маеглин и предпазлив, ала храбър и доблестен ставал, когато потрябва. И това проличало след време — когато в пагубната година на Нирнает Арноедиад крал Тургон повел войска на север, за да помогне на Фингон, Маеглин не пожелал да остане в Гондолин като негов наместник, а тръгнал на рат рамо до рамо с Тургон и бил свиреп и неустрашим в лютите схватки.
Тъй сякаш се усмихнала съдбата на Маеглин, който се извисил сред принцовете на Нолдорите и по величие отстъпвал само на най-прославените владетели. Ала никому не разкривал сърцето си; и макар че не всичко ставало както желаел, търпял мълчаливо и спотайвал своите мисли, та малцина успявали да ги узнаят и сред тях била Идрил Келебриндал. Защото още от първия ден в Гондолин го обзела вечно растяща скръб, що му отнемала всяка радост: обичал той прекрасната Идрил и я желаел, но без надежда. Нямали Елдарите обичай да съчетават тъй близки роднини, а и никому не било хрумвало да го стори. Освен туй Идрил съвсем не го обичала; и още по-омразен й станал, като разбрала какво си мисли. Защото странни и нечестиви изглеждали тия чувства както за нея, тъй и за всички Елдари тогаз и насетне — смятали ги за горчив плод от Братоубийството, чрез което сянка от Прокобата на Мандос падала върху последната надежда на Нолдорите. Но година подир година Маеглин дебнел Идрил и чакал, а любовта в сърцето му се превръщала в мрак. И още повече се стремял във всичко да наложи своята воля, та не избягвал ни труд, ни товар, стига само чрез туй да постигне още власт.
Тъй било в Гондолин; и мрачното семе на злото бавно покълвало сред блаженството на това кралство в най-великите му години.
Глава 17
За идването на хората по Западните земи
Веднъж по времето на Дългия мир, когато били отминали над триста години от идването на Нолдорите в Белерианд, крал Финрод Фелагунд от Нарготронд потеглил на лов източно от Сирион заедно с Маглор и Маедрос. Ала скоро ловът му омръзнал и той се отправил сам към планините Еред Линдон, които видял да блестят в далечината; и като поел по пътя на джуджетата, прекосил Гелион по брода Сарн Атрад, завил на юг покрай горното поречие на Аскар и стигнал до северните области на Осирианд.
И ето че сред една долина в полите на планините под изворите на Талос, зърнал светлини във вечерния здрач и чул далечна песен. Много се зачудил, понеже Зелените елфи от тия земи не палели огньове и не пеели нощем. Отначало се изплашил, че може отряд от орки да е проникнал насам през обсадата, ала когато наближил, разбрал, че не е така; защото песента, що чувал, не била на нито един познат нему език — не били слова ни на джуджета, нито на орки. Тогава Фелагунд се промъкнал тихичко през нощните сенки на дърветата, вгледал се надолу към лагера и съзрял непознати същества.
А това били сродници и последователи на един от вождовете човешки — Беор Стари, както по-късно го нарекли. След дълги скиталчества по Източните земи той най-сетне ги отвел оттатък Сините планини и тъй станали първите от човешкия род, които стъпили в Белерианд; пеели, защото били доволни и вярвали, че са избягали от всички заплахи, за да намерят най-подир земя, що не познава страха.